Романът „Големите надежди“ е може би най-голямото постижение на Дикенс в художествено отношение. Той е грижливо построен. Още от самото начало вниманието е съсредоточено върху главния герой. Това не означава, че липсва разнообразие, но всички второстепенни интриги са до такава степен подчинени на главната сюжетна линия, че не я затъмняват. Различните пластове на настроение не се смесват, както става в други романи на Дикенс, а се разпределят по глави с цел да се създаде контраст или да се намали напрежението.
Още в началната сцена, сред мрачните и безлюдни мочурища, се създава атмосфера, която се поддържа до края. Значителна роля в романа играе взаимодействието между светлина и тъмнина, което има символично значение и е свързано с главната тема, но преобладаващата тоналност е определена от полусветлините — здрач, свещи, газови фенери и т.н. Общо взето, основен тон е сивият, който бавно се сгъстява по посока на тъмнината.
В последния завършен роман на Дикенс, „Нашият общ приятел“ (1864–1865), атмосферата е дори още по-мрачна. Първата глава въвежда мътните води на Темза нощем и разказът многократно се връща към реката. Лондон е описан с тесни, мръсни улички, мръсни къщи и кални канавки; вятърът носи из него прах или мрачната мъгла го притиска. Обстановката в „Нашият общ приятел“, обаче не цели само да определи неговата атмосфера. Тя е тясно свързана с историята и символиката на романа: беднякът Хексъм, който живее край Темза, вади телата на удавници, за да събира ценностите по тях („мъртвите нямат нужда от пари, живите имат“); добрякът Бофин — бившият помощник на стария Хармън — е богат, защото притежава планини от боклук („Златният боклук на златния боклукчия“). Купищата боклук (изобразени на корицата на оригиналните свезки) са главният символ на мръсните пари.
„Нашият общ приятел“ е обемен и сложен роман. В него Дикенс развива по-нататък познатата вече техника на зъбчати колела, които в даден момент се засичат и образуват сложно движеща се система, свързваща в едно цяло различни интриги и характери. Това определя единството на произведението и става изразител на неговите идеи.
Т. А. Джаксън пише: „Не случайно, а преднамерено класовите групи, на които са разделени характерите в романа, влизат неочаквано в допир в моменти на остри колизии. С други думи, разделението на хората на бедни трудещи се, западнали буржоа, богаташи и псевдоаристократи е много по-силно подчертано. И най-важното, корумпиращото влияние на богатството, от една страна, и на бедността, от друга — в техните противоположности и в техните допирни точки, — представлява движещата се сила на действието. Класовите различия, класовият антагонизъм, класовата омраза и класовото презрение са втъкани дълбоко в структурата на «Нашият общ приятел».“32
„Нашият общ приятел“ събира в едно главните теми на романите от „Домби и син“ до „Големите надежди“ и това прави неговата критика много по-широка и много по-дълбока.
Главната интрига е свързана с Джон Хармън („нашият общ приятел“), фигуриращ в романа под името Джон Роуксмит. Бащата на Джон е натрупал голямо богатство (Дикенс се позовава на истински случай) като предприемач на боклук (доходен източник на вторични суровини). Скъперник и зъл човек, той изгонва дъщеря си, защото отказва да се омъжи за избрания от него съпруг; изгонва и Джон, който се опитва да я защити, и го лишава от наследство. В завещанието си той все пак оставя голяма част от богатството си на Джон, но за да му отмъсти, поставя условие той да се ожени за Бела Уилфър, която старецът познава като злонравно дете.