След смъртта на бащата Джон се завръща от чужбина под чуждо име, за да се опита да открие какъв човек е станала Бела. Когато разбира, че тя, макар и раздразнителна, е красива, жизнерадостна и добра по природа, той се влюбва в нея. Бела постепенно се освобождава от буржоазните си аспирации и се оженва за него.
Паралелна на тази сюжетна линия като контраст е любовната история между Юджийн Рейбърн, адвокат от добро семейство, и необразованата, но сериозна и привлекателна Лизи, дъщерята на Хексън. Между тези два полюса са разположени многобройните характери и случки, които в своето взаимодействие и цялост изразяват централната идея на произведението — порочността на една социална система, в която народните маси живеят в бедност, а едно привилегировано малцинство от богаташи — в празно и безлично лентяйство. Критиката на Дикенс е особено концентрирана в обрисовката на „Хорът на обществото“ — семейство Винийринг, Подснаб, Гамъл, Фледжби, лейди Типинс и др. Те събират в един фокус основните характеристики на своята класа: жажда за пари, надменност, безсърдечност, егоизъм и фалш. Тяхното присъствие определя и тона на романа — неговото мрачно, мъчително и подигравателно настроение.
Някои критици смятат, че в „Нашият общ приятел“ Дикенс се повтаря; че прибягва до изкуствени прийоми в изграждането на интригата; че някои характери са бледи копия на предишни негови герои; че книгата е лишена от непосредствено бликащото, свежо и оригинално въображение, характерно за творчеството му. Но единствено К. Дж. Фийлдинг прави едно до голяма степен убедително възражение. Той обръща внимание на факта, че в романа има известно противоречие — планината от боклук, символ на мръсните пари, е извор на богатството, което осигурява удобен и спокоен живот на щастливата двойка Бела и Джон33. И макар Фийлдинг да признава, че човешките качества у хората са по-важни от тяхното материално или класово положение, като се вземе пред вид характерът на цялото произведение, това противоречие в края на романа наистина представлява недостатък.
По-голямата част от читателите и критиците обаче са на мнение, че „Нашият общ приятел“ е едно от най-големите произведения на Дикенс. Сред тях са такива писатели като Честъртън, Гисинг, Шоу, Ситуел, Стриндберг, Суинбърн, Толстой, Цвайг и др.
От „Посмъртните записки на клуба «Пикуик»“ до „Нашият общ приятел“ Дикенс изминава дълъг възходящ път на развитие. Отначало романите му са калейдоскопично разнообразни и бликащи от хумор. Дикенс гледа оптимистично на света. Той вярва, че когато покаже на хората техните недостатъци и грешки, те ще се отърсят от тях и ще станат по-добри. А главното, на което се надява по това време, е промяната на хората отвътре. Изглежда обаче, постепенно започва да разбира, че неговата идея е наивна и нереалистична. Разочарованието му от Съединените щати, „страната на свободите“, засилва този процес. След посещението му в Америка у него настъпва промяна. В следващите си романи той вече не разглежда отделни недостатъци, а обръща внимание на основните фактори, които определят характера на обществото: правителството, господствуващите класи, социалните отношения. Докато в ранните романи злодеите са отделни личности, сега парите стават злодеят: „Парите са главната тема на почти всеки роман, който Дикенс е написал: сдобиването, съхраняването, харченето, притежаването, завещаването на пари създават сложната интрига; голяма част от характерите са изградени на основата на тяхното отношение към парите.“34
Обсегът на романите се разширява, тонът се променя и накрая става подчертано мрачен. Хуморът, доколкото се среща, е саркастичен. Сега той служи главно на сатирата.
Дикенс се развива и в техническо отношение. Отначало неговите герои са изградени на основата на няколко характерни особености, които непрекъснато се повтарят, показват се при различни обстоятелства и от различни гледни точки и така се получават живи, силно индивидуализирани образи. Макар и ефектна, техниката е по същество проста. Ние познаваме героите само от външната им страна. Те са разделени главно на добри и лоши. С време техниката на Дикенс в изграждането на героите се видоизменя и така се стига до характери като Пип от „Големите надежди“, когото познаваме главно отвътре и за когото не може да се каже нито че е добър, нито че е лош.
Първоначално на романите им липсва организираност. Те или се движат по една линия, като посоката непрекъснато се мени, или са построени радиално: от една централна тема се излъчват различни подтеми. В зрелите си романи Дикенс се утвърждава като един от големите майстори на сложната структура, в която отделните елементи са свързани по умел и убедителен начин.