Мистър Блотън (от Оулдгейт37) се надига и взема думата. Дали уважаемият пикуикист има пред вид него? (Викове: «Ред!», «Тишина!», «Да!», «Не!», «Продължавайте», «Спрете» и т.н.)
Мистър Пикуик не позволява да бъде заглушен от врявата. Да, той наистина имал пред вид този уважаем джентълмен. (Голяма възбуда.)
Мистър Блотън отвръща, че той отхвърля невярното и непристойно обвинение на уважаемия джентълмен с дълбоко презрение. (Бурни възгласи.) Уважаемият джентълмен бил не друго, а обикновен шарлатанин. (Силно смущение, гръмки викове: «Тишина!», «Ред!» и т.н.)
Мистър Снодграс взема думата. Иска съдействието на председателствуващия. (Викове: «Браво!») Държи да знае дали не би трябвало да се сложи край на този недостоен спор между двама членове на клуба. («Браво! Браво!»)
Председателствуващият изразява своята увереност, че уважаемият пикуикист ще оттегли току-що употребения от него израз.
Мистър Блотън, въпреки най-голямото си уважение към председателствуващия решително отказва да стори това.
Председателствуващият считал за свой неотменен дълг да запита уважаемия джентълмен дали е употребил израза, изплъзнал се от устата му, в неговия обикновен смисъл.
Мистър Блотън без всякакво колебание отговаря отрицателно: той употребил израза в неговия пикуикски смисъл38. («Браво, браво!») Считал се длъжен да заяви, че той лично питаел най-голяма почит и уважение към уважаемия джентълмен; намирал го за шарлатанин само от пикуикска гледна точка. («Браво, браво!»)
Мистър Пикуик подчертава, че се чувствува напълно удовлетворен от честното, откровено и пълно обяснение на своя уважаем другар. Настоява неговите собствени забележки да бъдат също така тълкувани правилно — в пикуикски дух. (Бурни одобрителни възгласи.)“
Тук приключва протоколът и не се и съмняваме, че с това е завършил и спорът, достигайки до такъв един напълно задоволителен и смислен край. За данните, които читателят ще срещне в следващата глава, нямаме официален отчет, но те са грижливо подбрани от писма и други достоверни ръкописи, чиято меродавност е тъй безспорна, че оправдава повествованието им в едно свързано изложение.
Глава втора
Това тъй изпълнително и точно момче за всякакви поръчки — слънцето, току-що бе изгряло и захванало да пръска светлина върху утрото на тринадесети май, лето хилядо осемстотин двадесет и седмо, когато мистър Самюъл Пикуик изскокна от леглото си като второ слънце, отвори със замах прозореца на спалнята си и погледна света там долу. Гозуъл Стрийт беше в краката му, Гозуъл Стрийт беше от дясната му страна — докъдето стигаше погледът, Гозуъл Стрийт се точеше и наляво от него; а другата страна на Гозуъл Стрийт беше отсреща. „Точно тъй ограничени — помисли си мистър Пикуик — са възгледите на онези философи, които проучват само нещата, намиращи се пред очите им, и това ги задоволява, а не се стремят към истината, криеща се отвъд. Така и аз бих могъл да се задоволя вечно да наблюдавам Гозуъл Стрийт, без всякакво усилие да проникна в криещите се отвъд земи.“ И като даде израз на тази си чудесна мисъл, той сложи едни дрехи на гърба, а други — в куфара си. Великите хора рядко отдават премного грижи на своята външност; бързо приключиха разните обязаности като бръснене, обличане и поглъщане на кафе; и след още един час мистър Пикуик, с куфар в ръка, далекоглед в джоба на дългото си палто и бележник в жилетката, готов да запише всяко откритие, достойно за отбелязване, беше пристигнал на пиацата за файтони в Сейнт Мартинс Льо Гран.
— Файтон! — извика мистър Пикуик.
— Ей сегичка, сър! — провикна се един странен образец на човешката порода, в конопена дреха и престилка от същия плат, с пиринчена табелка с номер, провисена на гърдите му, която сякаш го подреждаше в някаква сбирка от редки находки. Това беше поячът. — Да, ето, сър. Сегичка, първия файтон! — И след като извика „първия файтон“ от кръчмата, гдето той пушеше първата си сутрешна лула, мистър Пикуик и куфарът му бидоха метнати в превозното средство.