— Гоулдън Крос! — рече мистър Пикуик.
— Туй е само един шилинг, Томи — извика намусен файтонджията за сведение на приятеля си — пояча, докато подкарваше файтона.
— На колко години е този кон, приятелю? — запита мистър Пикуик, потърквайки носа си с шилинга, приготвен за плащане.
— Четирийсет и две — отвърна файтонджията, като го стрелна накриво.
— Какво! — възкликна мистър Пикуик и постави ръка върху бележника си.
Файтонджията повтори горното си твърдение. Мистър Пикуик впери поглед в лицето на човека, чийто израз стана тъй невъзмутим, щото мистър Пикуик незабавно записа случая.
— А по за колко време го впрягате? — попита мистър Пикуик, за да получи нови сведения.
— За две-три седмици — отвърна човекът.
— Седмици! — каза поразеният мистър Пикуик и бележникът пак бе изваден.
— Той живее в Пентънвил, когат’ е у дома — спокойно обясни файтонджията, — ама ние не го водим много у дома, защот’ не го бива.
— Защото не го бива? — повтори озадаченият мистър Пикуик.
— Ам’чи той все пада, кат’ го разпрегна от файтона — продължи файтонджията, — а кат’ си е тъй, държим го много стегнат и той няма накъде, не може да падне; пък си имаме чифт ценни големи колелета и когат’ веднъж се размърда, те тичат подире му и той трябва да върви, не може иначе.
Мистър Пикуик записваше в бележника всяка дума от това изказване с оглед да го съобщи на своя клуб като необикновен случай на издръжливост при конете в тежки обстоятелства. Докладът едва бе привършен, когато стигнаха Гоулдън Крос. Кочияшът скочи, а мистър Пикуик слезе от файтона. Мистър Тъпман, мистър Снодграс и мистър Уинкл, които нетърпеливо очакваха своя знаменит вожд, се втурнаха да го приветствуват.
— Ето ви парите — каза мистър Пикуик, подавайки шилинга на кочияша.
Каква бе изненадата на нашия учен човек, когато този неуравновесен тип захвърли парите на плочника и с образни средства поиска да му бъде разрешено удоволствието да се бие с него (с мистър Пикуик) вместо заплащането!
— Ти си луд! — рече мистър Снодграс.
— Или пиян! — рече мистър Уинкл.
— Или и двете! — рече мистър Тъпман.
— Хайде! — подкани ги файтонджията и заразмахва юмруци като навита играчка. — Хайде, ще ви преметна и четиримата.
— Ама че майтап! — развикаха се няколко файтонджии. — Карай, Сам! — И страшно развеселени, се насъбраха около нашата дружина.
— За к’во е таз караница, Сам? — запита един джентълмен с черни сатенени ръкавели.
— Караница! — отвърна кочияшът. — Защо му е притрябвал номерът ми?
— Не ми трябва номерът ви — каза стъписаният мистър Пикуик.
— А защо го записа тогава? — попита файтонджията.
— Не съм го записвал — отвърна възмутеният мистър Пикуик.
— Ама просто да не повярваш — продължи файтонджията, обръщайки се към тълпата, — просто да не повярваш! Тоз доносчик се качва на файтона ти, записва ти номера и на туй отгоре всяка думичка, дето си я казал. (Просветление в ума на мистър Пикуик — бележникът му!)
— Истина ли казваш? — запита друг файтонджия.
— Истина зер! — сопна се първият. — И после кат ме изкара от кожата да го напердаша, взе си и трима свидетели, да доказват! Ама ще ме запомни той, па и шест месеца да ми тръснат след туй. Хайде да ви видя сега!
Кочияшът запрати шапката си на земята с дръзко пренебрежение към своята лична собственост, запокити нанякъде и очилата на мистър Пикуик, след това продължи нападението с удар по носа на мистър Пикуик, друг в гърдите на мистър Пикуик, трети по окото на мистър Снодграс, четвърти за разнообразие в жилетката на мистър Тъпман, после подскочи до насред улицата, после обратно на плочника, а накрая изкара целия временен запас въздух от тялото на мистър Уинкл; и всичко това за пет-шест мига.
— Няма ли полиция? — възмути се мистър Снодграс.
— Я ги натикай под помпата, Сам — предложи някакъв продавач на топли банички.
— Скъпо ще ми платите за това — едва поемаше дъх мистър Пикуик.
— Доносчици! — кряскаше тълпата.
— Хайде де, хайде! — подвикваше файтонджията, като не преставаше да размахва юмруци през цялото време.