До този миг тълпата само наблюдаваше, без да взема пряко участие в произшествието, но когато мълвата, че пикуикистите били доносчици, се разпространи всред насъбралите се, те започнаха доста оживено да разискват колко целесъобразно би било да приведат в изпълнение предложеното от разгорещения продавач на тестени изделия; и бог знае до какво телесно насилие можеха да стигнат, ако суматохата не биде неочаквано прекъсната от намесата на един новодошъл.
— Каква е тази гюрултия? — запита възвисок, слаб млад човек в зелен жакет, изскочил внезапно от двора за дилижанси.
— Доносчици! — развика се отново тълпата.
— Не е вярно! — изрева мистър Пикуик с такъв оттенък в гласа, който не можеше да не убеди всеки безпристрастен слушател.
— Не сте, значи, не сте, а? — обърна се младият мъж към мистър Пикуик, като си проправяше път всред тълпата, упражнявайки сигурното средство да ръга наляво-надясно с лакти скупчените хора.
Нашият учен човек обясни набързо с няколко думи действителното положение на нещата.
— Хайде с мен тогава — каза онзи със зеления жакет и насила повлече мистър Пикуик след себе си, като говореше непрекъснато. — Ей ти, номер 924, вземи си парите и дим да те няма — почтен джентълмен, добре го познавам — стига с твоите глупости — насам, сър — къде са приятелите ви? Всичко е недоразумение, ясно — няма значение — това се случва и в най-добрите семейства — не се отчайвайте — нямали сте късмет — той да си затваря устата и добре да помни… а май на него му хареса… негодници недни. — И като редеше безкраен низ от подобни несвързани полуизречения, необикновено словоохотливият непознат се отправи към чакалнята за пътници, следван по петите от мистър Пикуик и неговите сподвижници.
— Ей, келнер! — повика непознатият и разтърси звънчето с все сила. — Чаши за всички, пунш с бренди, да е горещ и силен, и сладък, и много; окото пострадало, сър? Келнер! Суров бифтек за окото на господина. За синините няма по-добро от сурово месо, сър; студен фенерен стълб също много помага, но е неудобно. Странно, дявол да го вземе: да стоиш посред улицата половин час, залепил окото си на стълба, а? Но помага, ха, ха! — И непознатият, без да спре, за да поеме дъх, изгълта отведнъж половин пайнт39 димящо греяно бренди с вода и спокойно се отпусна върху стола, сякаш нищо необикновено не се бе случило.
Докато тримата му придружители се надпреварваха да обсипват с благодарности новия познайник, мистър Пикуик има време да разгледа дрехите и целия му външен вид. Той бе по-скоро среден ръст, но защото беше много слаб, а краката му дълги, изглеждаше много по-висок, отколкото бе всъщност. Зеленият му жакет несъмнено е бил нявга много модна дреха, по времето, когато са се носели „ластовичи опашки“, но тогава явно е разкрасявал човек, много по-нисък, отколкото този непознат, защото замърсените избелели ръкави едва стигаха до китките на ръцете му. Беше закопчан тъй стегнато до брадичката, че имаше голяма опасност да се спука откъм гърба; широка вехта вратовръзка красеше шията му, но нямаше никаква следа от яка на риза. По тесните му черни панталони се мяркаха тук-таме от онези лъскави петна, които свидетелствуват за дълга употреба, а долу прилепваха о кръпките на многократно поправяните му обувки, сякаш да прикрият нечистите бели чорапи, които въпреки това излизаха наяве. Дългата му черна коса се спускаше на небрежни вълни изпод двете страни на стара шапка, кацнала върху главата му; между ръкавиците и маншетите на ръкавите на жакета се бялваха от време на време голите му китки. Лицето му беше слабо и изпито, но някаква неописуема весела наглост и прекрасно самочувствие лъхаха от цялата му личност.
Такъв беше човекът, когото мистър Пикуик бе разгледал през очилата си, които за щастие бидоха намерени, и към когото той се обърна, когато неговите приятели се бяха вече изчерпали, за да изкаже на свой ред с най-изискани слова своята най-гореща благодарност за неговата неотдавнашна помощ.
— Не се притеснявайте — рече непознатият, прекъсвайки обръщението още от самото начало, — достатъчно благодарности, стига вече; ама кадърно момче този файтонджия — добре си служи с юмруците; но, дявол да го вземе, ако аз бях на мястото на вашия приятел със зелената дрешка, щях да му ударя един по главата, ей богу, да, да — и на оня, баничаря, дето все подшушваше по някоя свинщина — честна дума!
Неговата необикновено отчетлива реч бе прекъсната от кочияша на Рочестърския дилижанс, за да съобщи, че „Комодорът“ бил готов да тръгне.