Различните звуци, които достигаха до долния етаж, възвестяваха тържественото начало на първия кадрил.
— Колко ми се иска да отида — подхвана пак мистър Тъпман.
— И на мене — отвърна непознатият. — Проклет багаж — бавни параходи — нямам какво да сложа — смешна работа, нали?
А щедростта в пълния смисъл на думата беше едно от ръководните начала в пикуикисткото учение и никой друг не се отличаваше с тъй ревностно изпълнение на това благородно правило както мистър Трейси Тъпман. В протоколите на Организацията са записани невероятно голям брой случаи, когато този превъзходен джентълмен е препращал към другите членове на клуба лицата, събиращи парични помощи или стари дрехи за благотворителни цели.
— Бих искал да ви услужа с необходимото за случая облекло — извини се мистър Тъпман, — но вие сте доста слаб, докато аз съм…
— Доста дебел — поостарял Бакхус — без лаврови листа — слязъл от бъчвата — надянал шаяка — а? Не двойно преточен, ами двойно млатен — ха, ха! Подайте виното!
Дали мистър Тъпман беше донякъде възмутен от заповедния тон, с който му бе поискано да подаде виното, което непознатият тъй охотно поднасяше към устните си, или пък се почувствува съвсем естествено засегнат като влиятелен член на клуба „Пикуик“, загдето го бяха позорно сравнили с развенчан Бакхус, не е напълно установено обстоятелство. Той подаде виното, покашля се два пъти и впери строг поглед в непознатия; но тъй като това лице остана съвършено хладнокръвно и съвсем спокойно, въпреки сърдития взор на мистър Тъпман, вълнението на този джентълмен постепенно се уталожи и той поднови разговора за бала.
— Тъкмо исках да отбележа, сър — рече той, — че ако моето облекло би ви било твърде широко, то дрехите на моя приятел, мистър Уинкл, може би ще ви прилегнат по-добре.
Непознатият измери с поглед мистър Уинкл и очите му светнаха от удоволствие, когато той отвърна:
— Точно каквото ми трябва.
Мистър Тъпман се огледа. Виното, оказало сънотворното си влияние върху мистър Снодграс и мистър Уинкл, бе упоило и сетивата на мистър Пикуик. Този джентълмен премина последователно през различните степени, предшествуващи летаргията, предизвикана от една обилна вечеря и нейните приложения. Той изживя обичайните преходни състояния от върховете на блаженството до дълбините на отчаянието и от дълбините на отчаянието до върховете на блаженството. Подобно пламък на уличен газов фенер, когато вятърът навява в пролуките, той блесна за миг неестествено ярко, после тъй много спадна, че едва замъждука; не след дълго избухна отново, за да хвърли обилна светлина, после някак колебливо затрептя, запримига и напълно угасна. Обронил глава върху гърдите си, мистър Пикуик хъркаше равномерно, а от време на време се задавяше шумно и това бяха единствените звукови признаци за присъствието на великия човек.
Изкушението да отиде на бала и да добие първите си впечатления относно красотата на кентските дами бе силно завладяло мистър Тъпман. Изкушението да вземе непознатия със себе си бе не по-малко силно. Градът и неговото население бяха напълно нови за него, а гостът, изглежда, вещо познаваше и двете, сякаш бе живял тук от детинство. Мистър Уинкл спеше, а мистър Тъпман имаше достатъчно опит в тази насока, за да заключи, че веднага щом се събуди, по силата на естествения ход на нещата той ще отиде да се тръшне на леглото като пън. Мистър Тъпман се колебаеше.
— Напълнете чашата си и ми подайте бутилката — каза неуморимият гост.
Мистър Тъпман стори каквото поискаха от него; а последната чаша ускори неговото решение.
— За спалнята на Уинкл се минава през моята стая — рече мистър Тъпман. — Ако го събудя сега, няма как да му обясня какво искам, но знам, че има вечерен костюм в една от пътните си чанти; да предположим, че вие го облечете за бала и го свалите, когато се върнем, аз бих могъл да го сложа обратно без и най-малко да обезпокоим притежателя по въпроса.
— Знаменито! — одобри непознатият. — Славна работа — но неудобно, дявол да го вземе — четиринадесет костюма в пътуващи сандъци, а съм принуден да нося чужди дрехи — но хрумването ви е добро — много.
— Трябва да купим билети — сети се мистър Тъпман.
— Не си струва всеки да разваля по една гвинея; нека хвърлим чоп кой ще плати и за двамата — предложи непознатият. — Аз избирам, вие хвърляте — един път — жена — жена — жена омайница — и златната лира падна; отгоре бе образът на дракона (наречен от учтивост към нежния пол „жена“).