Мистър Тъпман позвъни, плати билетите и поръча да донесат свещници. Четвърт час по-късно непознатият се бе докарал от глава до пети в дрехите на мистър Натаниъл Уинкл.
— Костюмът е съвсем нов — рече мистър Тъпман, докато непознатият се наблюдаваше самодоволно в голямо стенно огледало. — Първият фрак, който носи копчето на нашия клуб — и той привлече вниманието на своя другар върху необикновено по размер позлатено копче с изображението на мистър Пикуик в средата, а от двете страни буквите ПК.
— ПК? — учуди се непознатият. — Смешна работа — ликът на старчето и ПК. Какво означава ПК? Палячовски костюм, а?
Доста възмутен, мистър Тъпман с голяма важност обясни тайнствените знаци.
— Възкъсичко е в кръста, нали? — рече непознатият, като се въртеше пред огледалото, за да види задните копчета, стигащи до средата на гърба му.
— Също като куртка на пощаджия — много са смешни — правят ги предварително — никакви мерки — загадъчна прищявка на съдбата — на всички високи пощаджии дават къси дрехи, а на всички ниски — дълги. — Продължавайки в този дух, новият приятел на мистър Тъпман дооправи своя фрак, или по-скоро фрака на мистър Уинкл, и придружен от мистър Тъпман, изкачи стълбището, водещо към балната зала.
— Имената ви, сър? — запита прислужникът на вратата. Мистър Трейси Тъпман тръгна напред, за да обяви своята самоличност, но непознатият го възпря.
— Без имена този път! — После подшушна на мистър Тъпман: — Имената ни няма да свършат работа — не са известни, — не че са лоши сами по себе си, но не са прочути — знаят ги само малцина и не ще направят впечатление на обществено място — ще минем инкогнито — двама лондонски джентълмени — видни чужди гости — нещо ей такова.
Вратата биде широко отворена и мистър Трейси Тъпман и непознатият влязоха в балната зала.
Залата беше дълга, с тапицирани в тъмночервено скамейки и восъчни свещи в кристални полилеи. На музикантите бе осигурено съвсем уединено място в дъното върху малък подиум и няколко танцуващи двойки прилежно изпълняваха кадрил. Две маси за карти бяха наредени в съседна игрална зала и две двойки стари дами и съответният брой дебели господа показваха изкуството си на вист върху тях.
Кадрилът завърши, танцьорите се заразхождаха из залата, а мистър Тъпман и приятелят му застанаха в един ъгъл да наблюдават присъствуващите.
— Очарователни дами! — отбеляза мистър Тъпман.
— Чакайте малко — каза непознатият, — тепърва ще стане весело. Баровците още ги няма — странно място — началствата от корабостроителницата не щат да знаят подчинените си — те пък не щат да знаят по-дребната риба — тия на свой ред не щат да знаят търговското съсловие — а кралският комисар не ще да знае никого.
— Кое е туй момченце в карнавалните дрехи, светлокосото, със зачервените очи? — запита мистър Тъпман.
— Тихо, моля — зачервени очи — момченце в карнавални дрехи — глупости — подпоручик от деветдесет и седми — негово благородие Уилмът Снайп — голяма фамилия — Снайпови — много.
— Сър Томас Клъбър, лейди Клъбър и госпожици Клъбър! — извика прислужникът от вратата, колкото му глас държи. Голямо вълнение настъпи в цялата зала, когато влязоха висок джентълмен в син фрак с лъскави копчета, обемиста дама в синя атлазена рокля и две млади госпожици с подобни измерения в модно ушити рокли от същата багра.
— Кралският комисар — шеф на корабостроителницата — важна особа — забележително важна особа — прошепна непознатият в ухото на мистър Тъпман, докато благотворителният комитет съпровождаше сър Томас и фамилия до другия край на залата. Негово благородие Уилмът Снайп и други видни джентълмени се струпаха да изразят своята почит към госпожици Клъбър; а сър Томас Клъбър застана като глътнал бастун и хвърли отвисоко, над черната си вратовръзка, царствен поглед към присъствуващите.
— Мистър Смити, мисис Смити и госпожици Смити — биде съобщено след това.
— Кой е мистър Смити? — запита мистър Трейси Тъпман.
— Някакъв чиновник в корабостроителницата — отвърна непознатият.
Мистър Смити се поклони почтително на сър Томас Клъбър; а сър Томас Клъбър прие поздрава с подчертано снизхождение. Лейди Клъбър изгледа мисис Смити и фамилия през лорнета си, сякаш бе телескоп, а мисис Смити на свой ред измери с поглед мисис някоя си, чийто съпруг нямаше нищо общо с корабостроенето.