— Той е пиян! — изрева старият Уордл неистово. — Позвънете бързо! Повикайте всички келнери! Той е пиян!
— Не съм — отрече шишкото, падайки на колене, щом господарят му го сграбчи за яката. — Не съм пиян.
— Тогава си луд; това е още по-лошо. Звънете за прислугата — рече възрастният джентълмен.
— Не съм луд! С ума си съм! — отвърна шишкавото момче и заплака.
— Тогава за кой дявол си взел да забиваш остри предмети в краката на мистър Пикуик? — гневно запита Уордл.
— Той не искаше да ме погледне — отвърна шишкото. — Исках да му кажа нещо.
— Какво искаше да му кажеш? — попитаха пет-шест гласа едновременно.
Шишкото зина, погледна към вратата на спалнята, зина отново и избърса две сълзи с прегънатите си показалци.
— Какво искаше да кажеш? — повтори Уордл, като го разтресе.
— Спрете! — рече мистър Пикуик. — Позволете ми аз да го запитам. Какво желаехте да ми съобщите, мое бедно момче?
— Исках да ви пошепна нещо на ухото — отвърна шишкавото момче.
— Сигурно искаш да му отхапеш ухото! — рече Уордл. — Не се доближавайте до него. Той е побеснял; позвънете бързо и нека го отведат долу.
Мистър Уинкл бе вече хванал връвта на звънеца, но го спряха възгласи на всеобщо удивление: влюбеният пленник отведнъж излезе от спалнята с пламнало от смущение лице и отправи общ поклон към цялата компания.
— Я гледай! — извика Уордл, като отпусна яката на шишкото и залитна назад. — Какво значи това?!
— Аз се криех в съседната стая, сър, откакто вие се завърнахте — обясни мистър Снодграс.
— Емили, мойто момиче — укори я Уордл, — аз ненавиждам всякаква низост и измама. Това е непростимо и нетактично до крайна степен. Наистина не съм заслужил подобно нещо от тебе.
— Мили татко — рече Емили, — Арабела знае… всеки тук знае… Джо знае… че нямам нищо общо с тази криеница. Огъстъс, за бога, обясни…
Мистър Снодграс, който само чакаше да го изслушат, разказа незабавно как се е озовал в това свое злощастно положение; как единствено неговото нежелание да всява раздори в семейството го е подтикнало да избегне срещата с мистър Уордл на входа; как възнамерявал просто да излезе от другата врата, но откривайки, че е затворена, се е видял принуден да остане против волята си. Състоянието му било мъчително; но сега той съжалявал по-малко, защото това му давало възможност да признае пред техния общ приятел, че люби дъщерята на мистър Уордл дълбоко и искрено; че е горд да заяви, че чувствата му били споделени; и дори отведнъж да ги разделели хиляди мили или водите на бурни океани, той ни за миг не щял да забрави онези щастливи дни, когато за първи път… и прочие.
Щом завърши своето слово, мистър Снодграс отново се поклони, погледна дъното на шапката си и се упъти към вратата.
— Чакайте! — извика Уордл. — Защо, в името на всички…
— Всички ангели — кротко му подсказа мистър Пикуик, боейки се, че Уордл ще каже нещо доста силничко.
— Добре, ангели — рече Уордл, приемайки заместителя, — защо не казахте всичко това най-първо на мене?
— Или да го доверите на мене? — додаде мистър Пикуик.
— Ох, боже мой — намеси се Арабела, поемайки защитата, — има ли смисъл да задавате сега подобен въпрос, сякаш не знаете, че користолюбивото ви старо сърце си беше избрало по-богат зет, а на туй отгоре сте такъв един необуздан и страшен, че всички освен мен се страхуват от вас. Хайде, стиснете му ръката и му поръчайте нещо за ядене, за бога, та той е полумъртъв от глад; и, моля ви, пийте си виното веднага, защото ще станете поносим едва когато изпиете поне две бутилки.
Достойният възрастен джентълмен дръпна Арабела за ухото и я целуна, без много да му мисли, целуна и дъщеря си с много обич и стисна топло ръката на мистър Снодграс.
— Тя има право поне за едно нещо — радостно каза възрастният джентълмен. — Позвънете за виното!
Виното пристигна, а и Пъркър пристигна по същото време. Мистър Снодграс обядва на странична маса, а когато привърши, той придърпа стола си до Емили, без да последва ни най-малко възражение от страна на стария джентълмен.
Вечерта мина прекрасно. Нисичкият мистър Пъркър се проявяваше чудесно, разказа разни смешни истории и изпя една тъжна песен, която бе почти толкова смешна, колкото анекдотите. Арабела беше много очарователна, мистър Уордл — много весел, мистър Пикуик — много общителен, мистър Бен Алън — много буен, влюбените — много мълчаливи, мистър Уинкл — много приказлив, и всички бяха много щастливи.