Глава петдесет и пета
— Сам, намерих го — бяха първите думи на мистър Уелър към сина му на утринта след погребението. — Тъй си и мислех, Сами, че ще е там.
— Мислеше за какво, че е къде? — запита Сам.
— Завещанието на мащеха ти, Сами — отвърна мистър Уелър, — по него ще трябва да се правят онез работи, дето ти ги разправях снощи, за облизвациите де.
— Ама как? Не ти ли беше казала къде е? — учуди се Сам.
— Съвсем нищичко, Сами — отвърна мистър Уелър. — Ний си уреждахме нашите си малки разправии, аз я развеселявах и ободрявах, тъй че съвсем не се сетих да я питам за туй. Пък и не знам, дори да беше ми дошло на ума, дали щях наистина да я питам — добави мистър Уелър, — защото никак не иде, Сами, да ти се пощява имането на болен, дето го гледаш. То е също като да помагаш на някой пътник, дет’ е паднал от дилижанса, да се покатери пак и да си пъхаш ръката в джоба му, Сами, кат’ го питаш с въздишка к’во му е.
С това картинно пояснение на мисълта си мистър Уелър си разтвори портфейла и извади замърсен лист хартия, изписан гъсто и невероятно безредно.
— Ето, туй е документът, Сами — рече мистър Уелър. — Намерих го в черното чайниче, на най-горната полица в долапа край тезгяха. Едно време, преди да се оженим, тя си държеше там банкнотите. Виждал съм я много, много пъти, кат’ дигаше капака му, за да плаща сметки. Горкичката, можеше да напълни със завещания всичките чайници в къщи, без туй нещо да й навреди на нея лично, щото толкоз малко поемаше от тая напитка напоследък, освен на онез Вечери на трезвеността, когато пиеха чай само кат’ основа, пък отгоре го поливаха с бренди!
— К’во пише вътре? — запита Сам.
— Точно туй, дет’ ти го казах — отвърна родителят. — Двеста лири в облизвации на доведения ми син Самиуел, а всичко останало от мойто имущество от всякакъв вид — на моя съпруг Тони Уелър, когото оставям кат’ единствен изпълнител на завещанието.
— Туй е всичко, нали? — рече Сам.
— Туй е всичко — отговори мистър Уелър. — И мисля, щом всичко е ясно и както трябва за теб и мен, дето сме единствените, дето ги засяга, може просто да хвърлим в огъня таз хартишка.
— К’во правиш там, щурчо такъв? — извика Сам и грабна документа, защото родителят му, с цялата си наивност, разбутваше огъня, канейки се да премине от думи на дело. — Що за изпълнител на завещание си ми ти!
— Ама що не? — строго рече мистър Уелър, обръщайки се с ръжена в ръка.
— Що не! — възкликна Сам. — Щото трябва да се докаже и да се завери, и да се даде клетва, и всякакви там други формалности.
— Не думай! Истина ли? — рече мистър Уелър и остави ръжена.
Сам грижливо закопча завещанието в един страничен джоб, като даде да се разбере с поглед, че е истина и при това въпросът е сериозен.
— Ще ти кажа к’во ще направим сега — рече мистър Уелър след кратко размишление. — Туй е работа за оня пръв приятел на лорда-__канцелария__: Пел, Сами, той трябва да го види. Ето ти човека за объркан правен въпрос. Трябва веднага да го разгледа оня съд за състоятелност, Сами.
— Не съм виждал друг такъв изкуфял старчок в живота си! — викна раздразнено Сам. — В ума му все се въртят разни алибита, „Оулд Бейли“, съд за състоятелност и какви ли не бабини деветини! Ти по-добре си сложи дрехите за пред хора и ела до града да я свършим таз работа, отколкото да стоиш тук и да ги приказваш разни неща, дето хич не ги разбираш.
— Много добре, Сами — отвърна мистър Уелър. — Съгласен съм с всичко, дет’ ще я оправи таз работа. Но да знаеш, момчето ми: никой освен Пел, само Пел ни трябва за таквиз съвети.
— Не ми трябва никой друг — отвърна Сам. — Хайде, идваш ли?
— Чакай мъничко, Сами — отвърна мистър Уелър; завързал вече шала си пред малкото, провесено на прозореца огледало, а после захвана да се мъчи да надене горните си дрехи с неимоверни усилия. — Чакай мъничко, Сами, кат’ остарееш колкото баща си, няма да се намъкваш в жилетката си тъй лесно, както сега, момчето ми.
— Ако няма да мога да я намъквам по-лесно от теб, няма въобще да слагам жилетка, дявол да го вземе — отвърна синът.