— Чувал съм да говорят, че тя била чудесна жена, мистър Уелър — рече съчувствено Пел.
— Да, сър, беше — отвърна мистър Уелър старши, не много възхитен от начина, по който се разискваше въпросът, но все пак мислейки, че правникът Пел трябва да знае най-добре всичко, отнасящо се до учтиви обноски, защото дълго е бил близък приятел на покойния лорд-канцлер. — Тя беше чудесна жена, кат’ се запознах с нея. Беше вдовица, сър, по онова време.
— А, това е странно — забеляза Пел, поглеждайки околните с печална усмивка. — Мисис Пел също беше вдовица.
— Туй е много чудновато — рече човекът с петнистото лице.
— Да, странно съвпадение — потвърди Пел.
— Ами, никак — възрази рязко възрастният мистър Уелър. — Повече вдовици се женят, отколкото моми.
— Да, да — съгласи се Пел, — напълно сте прав, мистър Уелър. Мисис Пел беше много елегантна и изискана жена; маниерите й бяха обект на възхищение на целия ни квартал. Гордеех се, когато гледах тази жена да танцува; имаше нещо смело и тържествено и все пак естествено в движенията й; а подскокът й, господа, беше самата простота. Ах, да, да! Простете, че ви задавам въпроси, мистър Самюъл — продължи адвокатът, понижавайки глас, — беше ли вашата мащеха висока?
— Не много — отвърна Сам.
— Мисис Пел беше с висок ръст — рече Пел, — разкошна жена с благородна осанка, а носът й, господа, моделиран да бъде заповеднически, величествен. Тя беше извънредно привързана към мен… извънредно… имаше също и високопоставени роднини. Вуйчо й, господа, фалира с дълг от осемстотин лири като търговец на съдебни канцеларски материали.
— Е — рече мистър Уелър, почнал да проявява неспокойствие, докато се водеше разговорът, — а сега за нашата работа.
Думата прозвуча като музика за Пел. Той непрекъснато се питаше дали щеше да му се възложи някаква работа, или го бяха извикали просто да го почерпят чашка грог или пунш, или за друга подобна любезност към него, като човек от професията; сега съмненията му бяха разсеяни, без той да бе издал по някакъв начин своето нетърпение те да бъдат изяснени. Очите му блестяха, когато сложи шапката си на масата и каза:
— Каква е работата… хм? Някой от господата иска да се яви пред съда? Да трябва някой да се арестува: по-приятелски, разбира се, а? Всички тук сме приятели, предполагам.
— Дай ми документа, Сами — и мистър Уелър взе завещанието от сина си, който явно страшно се забавляваше от деловата среща, — ето, сър, трябва да проверим ей туй.
— Да го заверим, драги мой сър, да го заверим — поправи го Пел.
— Добре де, сър — остро отвърна мистър Уелър, — да го проверим, да го заверим: все едно и също; ако не ми разбирате приказката, сър, ще се намерят таквиз, дето разбират.
— Не ви обидих, надявам се, мистър Уелър — рече Пел смирено. — Вие сте изпълнителят на завещанието, както виждам — додаде той, хвърляйки поглед върху документа.
— Да, сър — отвърна мистър Уелър.
— Допускам, че другите господа тук са наследници, нали? — запита Пел, като им честитеше с усмивка.
— Сами наследява — отвърна мистър Уелър. — Другите джентълмени са мои приятели, дошли да гледат дали всичко се върши както трябва: нещо кат’ рефери.
— О! — рече Пел. — Отлично. Нямам, разбира се, никакви възражения. Но преди да се заловя с този въпрос, ще са ми необходими някакви пет лири, ха-ха-ха!
Комисията най-първо реши да се дадат петте лири в предплата и мистър Уелър брои сумата; последва дълго съвещание, без да е ясно за какво точно, през време на което мистър Пел доказа на господата, дошли да гледат дали всичко се върши както трябва, че ако работата не била поверена в негови ръце, щяла да бъде напълно изпортена по причини доста мъгляви, но безспорно убедителни. Когато се изясни и тази съществена точка, мистър Пел се подкрепи с три пържоли и напитки — и малцови, и концентрирани — за сметка на наследството; след това всички отидоха до Доктърс Комънс.
На другия ден се наложи ново посещение на Доктърс Комънс; а там настъпи голяма суматоха заради един свидетел-коняр, който, бидейки пиян, отказа да даде каквито и да било клетвени показания освен най-страшни ругатни, за голямо възмущение на проктора и неговия главен помощник. През следващата седмица се заредиха още посещения до Доктърс Комънс, а също и едно посещение до отдел „Наследство“ в данъчното управление; трябваше да се изготвят договорите за прехвърляне правото върху наемите и заведението, да се заверят тези договори, да се правят описи, да се дават вечери, да се ядат обеди и да се правят толкова други полезни неща и да се натрупат толкова много книжа, че мистър Соломон Пел и помощникът му, и синята чанта на това отгоре, всички се надуха толкова много, щото никой не можеше да ги разпознае като същите пълномощник, помощник и чанта, които само преди няколко дни се шляеха по Портюгъл Стрийт.