— Полковник Бълдър, мисис Бълдър и мис Бълдър! — бяха следващите новодошли.
— Началникът на гарнизона — каза непознатият в отговор на въпросителния поглед на мистър Тъпман.
Госпожица Бълдър бе горещо приветствувана от госпожици Клъбър; поздравите между мисис полковник Бълдър и лейди Клъбър бяха от най-сърдечно естество; полковник Бълдър и сър Томас Клъбър си предложиха взаимно енфие и изглеждаха като удвоен образ на Александър Селкъркс — „монарси на всичко, що попадне под техния взор“.
Докато местната аристокрация — Бълдъровци, Клъбъровци и Снайпъровци — съхраняваше по този начин своето достойнство в горния дял на залата, останалите слоеве на провинциалното общество подражаваха на техния пример в другите краища на салона. Не дотам знатни офицери от 97-и полк насочиха вниманието си към семействата на не дотам изтъкнати чиновници от корабостроителницата. Съпругите на дребните адвокати и жената на търговеца на вина възглавяваха друга категория (съпругата на винаря ходеше на гости у семейство Бълдър; а мисис Томлинсън, директорката на пощенската станция, бе сякаш избрана с вишегласие да бъде начело на търговската група.
Една от най-популярните личности в залата (в своя кръг, разбира се) беше дребен пълен мъж с венец от щръкнали черни коси около главата и широко плешиво поле на темето — доктор Сламър, лекарят на 97-и полк. Докторът черпеше с енфие всички, разговаряше с всички, смееше се, танцуваше, шегуваше се, играеше вист, правеше всичко, беше навсякъде. Към тази деятелност, колкото и да беше многостранна, дребничкият доктор притуряше още нещо, по-важно от всичко останало — той непрекъснато и неуморно обграждате с най-нежни грижи една ниска възрастна вдовица, чиито пищни дрехи и богати накити я сочеха като много желана добавка към нечии ограничени доходи.
Върху доктора и вдовицата се бяха спрели за известно време очите и на мистър Тъпман и на неговия придружител, когато последният наруши мълчанието.
— Много пари — старичко момиче — наперен доктор — не е лоша идея — страшно забавно! — бяха разбираемите думи, излезли от устата му.
Мистър Тъпман вдигна въпросително очи към него.
— Ще танцувам с вдовицата — рече непознатият.
— Коя е тя? — запита мистър Тъпман.
— От’де да знам? — никога не съм я виждал преди — динена кора на докторчето — хайде! — И непознатият тутакси прекоси залата, облегна се на камината и се загледа в дебелото лице на ниската възрастна дама с привидно почитателно възхищение и тъга. Мистър Тъпман продължи да наблюдава онемял от изумление.
Непознатият бързо се справяше със задачата; дребничкият доктор танцуваше с друга дама; вдовицата изпусна ветрилото си; непознатият го вдигна и й го поднесе — усмивка — поклон — реверанс — размяна на няколко думи. Непознатият самоуверено се отправи към церемониалмайстора и се върна с него; малка пантомима на представяне; и непознатият заедно с мисис Бъджър заеха местата си в кадрила.
Колкото и учуден да бе мистър Тъпман от тази светкавична процедура, неизмерно повече беше докторът — той бе направо поразен. Непознатият бе млад и вдовицата бе поласкана. Към подчертаното внимание на доктора тя се отнесе с пренебрежение; а възмущението на доктора не тревожеше и най-малко хладнокръвния му съперник. Доктор Сламър беше стъписан. Той, доктор Сламър от 97-и, да бъде само за миг сразен от човек, когото никой не бе виждал преди, когото никой не познаваше дори и сега! Доктор Сламър от 97-и — отхвърлен! Невъзможно! Не можеше да бъде! Но така беше: — ето ги там. Какво!? Представи и приятеля си! Да вярва ли на очите си? Той хвърли още един поглед и с мъка бе принуден да признае, че сетивата му не го лъжат: мисис Бъджър танцуваше с мистър Трейси Тъпман, нямаше грешка. Пред него бе вдовицата — от плът и кръв, подскачаше насам-натам с необикновена жизнерадост, а мистър Трейси Тъпман припкаше край нея с такова тържествено и задълбочено изражение на лицето, сякаш да се танцува кадрил, е (както доста хора смятат) не нещо, което забавлява, а тежко изпитание на чувствата, изискващо непреклонна решителност, за да се преодолее.
Мълчаливо и търпеливо понесе докторът не само всичко това, а и още: черпеха се с греяно вино, подаваха си чаши, предлагаха бисквити, последва и любезничене; но само миг след като непознатият изчезна да изпроводи мисис Бъджър до нейната карета, той стремглаво се спусна вън от залата, а всяка капка от сдържаното дотогава негодувание изби на цялото му лице в гневна пот.