И тъй в малките тефтерчета биде отбелязано, че Бофър щял да се самоубие до десет дена, в противен случай Уилкинс Флашър, ескуайър, трябвало да връчи на Франк Симъри сумата от десет гвинеи; ако Бофър наистина сложи край на живота си до изтичане на този срок, Франк Симъри, ескуайър, щял да връчи срещу това сумата от пет гвинеи на Уилкинс Флашър, ескуайър.
— Много съжалявам, загдето банкрутира — рече Уилкинс Флашър, ескуайър. — Даваше знаменити вечери.
— Разкошно порто имаше при това — забеляза мистър Симъри. — Ще изпратим нашия иконом на разпродажбата утре да вземе няколко бутилки от онова, от петдесет и четвърта.
— Точно така — рече Уилкинс Флашър, ескуайър. — Моят човек също отива. На пет гвинеи, че моят човек ще надиграе вашия при наддаването.
— Дадено.
И това се вписа в малките тефтерчета с моливи със златни предпазители; а тъй като мистър Симъри бе вече убил всички мухи и направи всички облози, той се отправи към Борсата, за да види какво става там.
Уилкинс Флашър, ескуайър, благоволи най-сетне да изслуша мистър Соломон Пел, а след като попълни няколко печатни формуляра, покани дружинката да го последва до банката; това и сториха: мистър Уелър и тримата му приятели зяпаха всичко по пътя с безгранично удивление, а Сам наблюдаваше нещата с невъзмутимо спокойствие.
Те прекосиха извънредно шумния и оживен двор, отминаха няколко носачи, облечени сякаш в хармония с пожарникарската кола, изтикана в един ъгъл, и се озоваха в учреждението, гдето щеше да се разреши техният въпрос и гдето Пел и мистър Флашър ги оставиха за малко, защото се качиха на горния етаж в службата „Завещания“.
— К’ва е таз канцелария? — пошепна джентълменът с петнистото лице на старшия мистър Уелър.
— За юрис-консоли — отвърна също шепнешком изпълнителят на завещанието.
— К’ви са онез джентълмени, дет’ стоят зад тезгяха? — запита пресипналият джентълмен.
— Сигур са консоли — отвърна мистър Уелър. — Не са ли те консоли от по-долен чин, Сами?
— Ама ти да не мислиш, че конзолите са живи хора? — запита някак презрително Сам.
— От’де да знам? — отвърна Уелър. — Приличат ми на хора. Ами к’во са тогаз?
— Чиновници — отвърна Сам.
— Ами що все дъвчат сандвичи с шунка? — запита баща му.
— Щото туй сигур им влиза в задълженията — отвърна Сам. — То е част от системата; те винаги го вършат тук през целия ден!
Мистър Уелър и приятелите му едва успяха да се замислят върху това своеобразно правило на финансовите учреждения в страната, когато Пел и Уилкинс Флашър, ескуайър, се върнаха и ги заведоха до едно гише, над което имаше кръгла черна дъска с едно голямо „У“.
— К’во е това, сър? — запита мистър Уелър, привличайки вниманието на Пел върху въпросния предмет.
— Първата буква на фамилното име на покойната — отвърна Пел.
— Ама как може — обърна се мистър Уелър към „реферите“. — Тук има нещо, дето не е в ред. Нашата буква е „Ве“! Туй няма да го бъде.
„Реферите“ веднага изказаха своето авторитетно мнение, че работата не би могла да бъде извършена законно тук, под буквата „У“, и сигурно всичко щеше да се проточи поне още един ден, ако не беше бързата, макар и на пръв поглед непочтителна намеса на Сам, който грабна баща си за полите на жакета и го завлече до гишето, гдето го държа, докато старият джентълмен сложи подписа си на два-три документа; а това погълна толкова много тежък и продължителен труд (защото мистър Уелър пишеше с печатни букви), че обслужващият чиновник обели и изяде три големи ябълки, докато трая процедурата.
Тъй като мистър Уелър старши настояваше да продаде своята част незабавно, те се отправиха от банката към входа на Борсата, гдето Уилкинс Флашър, ескуайър, изчезна и се завърна много скоро с чек срещу „Смит, Пейн и Смит“ за петстотин и тридесет лири: това бе сумата, която се падаше на мистър Уелър по текущата пазарна цена на оставените в облигации спестявания на втората мисис Уелър.
Двестате лири на Сам бяха записани на негова сметка; а Уилкинс Флашър, ескуайър, получи полагащата му се комисиона, прибра небрежно парите в джоба си и пое обратно към своята кантора.
Отначало мистър Уелър упорито настояваше да му изплатят чека единствено в златни лири, но тъй като „реферите“ му изтъкнаха, че с това щял да си навлече разноски по покупка на малка торба, за да ги занесе до къщи, той се съгласи да получи сумата в банкноти от по пет лири.