— Да — промълви едва чуто Арабела и сложи настрана бродерията си много развълнувана, защото догадката, минала преди това през ума й, започна все повече да се налага.
— И вие не сте изтъкнали на съпруга си, че би било подходящо да се посъветва преди това със своя баща, от когото той е зависим, доколкото знам — додаде непознатият.
Арабела си избърса очите с носната кърпичка.
— Не сте се опитали дори да разберете чрез някои непряк източник какво би било отношението на старчето към този въпрос, засягащ го естествено извънредно много — продължи непознатият.
— Не бих могла да го отрека, сър — рече Арабела.
— И без лично вие да имате достатъчно голямо състояние, за да дадете на съпруга си по-осезателна поддръжка в замяна на материалните блага, които той би получил, както знаете, ако се бе оженил по волята на баща си — продължи възрастният джентълмен. — Това синовете и дъщерите наричат безкористна любов, докато те самите имат синове и дъщери и започнат да виждат нещата в по-далечна и съвсем различна светлина!
Обилни сълзи проливаше Арабела, докато казваше за свое оправдание, че е млада и неопитна; че единствено чувствата й са я подтикнали към постъпката, която е извършила; че е отраснала почти от невръстно детинство без родителски напътствия и съвети.
— Постъпката е лоша — рече възрастният джентълмен с по-мек тон, — много лоша; безразсъдна, романтична, неделова.
— Вината е моя, само моя, сър — отвърна разплакана горката Арабела.
— Глупости — рече възрастният джентълмен, — не сте вие виновна, че той се е влюбил във вас, нали? И все пак, да, виновна сте — добави възрастният джентълмен, поглеждайки дяволито Арабела. — Ваша е вината. Той не е могъл да не го стори.
Дали се дължеше на този комплимент или на странния начин, по който възрастният джентълмен го направи, или на промяната в държането му — много по-мило, отколкото в началото, или и на трите заедно, но Арабела се усмихна през сълзите си.
— Къде е съпругът ви? — запита рязко възрастният джентълмен, сдържайки усмивката, която напираше да се появи върху лицето му.
— Очаквам го всеки миг, сър — отговори Арабела. — Аз го склоних да се поразходи тази сутрин. Той е много потиснат и нещастен, защото няма никаква вест от баща си.
— Потиснат, а? — възкликна възрастният джентълмен. — Тъй му се пада!
— Боя се, че той страда заради мене — рече Арабела, — и аз, сър, наистина много страдам заради него. Единствено аз съм причина той да е в това положение.
— Не се тревожете за него, мила моя — рече възрастният джентълмен. — Тъй му се пада. Аз всъщност се радвам, да, радвам се, що се отнася до него.
Едва-що последните думи бяха излезли от устата на възрастния джентълмен, когато се чуха стъпки нагоре по стълбата, стъпки, които и той, и Арабела разпознаха, изглежда, едновременно. Дребният джентълмен побледня, но правеше големи усилия да изглежда спокоен и се изправи, когато мистър Уинкл влезе.
— Татко! — извика мистър Уинкл, като се отдръпна от изумление.
— Той самият, сър — отвърна дребният възрастен джентълмен. — Е, сър, какво имате да ми кажете?
Мистър Уинкл мълчеше.
— Надявам се, че се срамувате от себе си, сър — рече възрастният джентълмен.
Мистър Уинкл продължаваше да мълчи.
— Срамувате ли се от себе си, сър, или не? — запита възрастният джентълмен.
— Не, сър — отвърна мистър Уинкл, вземайки Арабела под ръка. — Не се срамувам от себе си, нито от жена си.
— О, така било! — иронично извика възрастният джентълмен.
— Много съжалявам, загдето съм извършил нещо, което отслаби вашата обич към мене, сър — каза мистър Уинкл, — но държа да кажа също, че нямам причини да се срамувам, загдето тази дама е моя съпруга, нито пък загдето тя е ваша снаха.
— Дай си ръката, Нат — рече възрастният джентълмен с променен глас. — Целуни ме, мило дете. Ти си очарователна снахичка, въпреки всичко!
След няколко минути мистър Уинкл отиде да повика мистър Пикуик и щом се върна с този джентълмен, той го представи на баща си, при което те се ръкуваха сърдечно в продължение на пет минути.
— Мистър Пикуик, благодаря ви от все сърце за цялата ви добрина към моя син — каза възрастният мистър Уинкл прямо и непосредствено. — Аз съм припрян човек, а когато ви видях онзи път, бях раздразнен от изненадата. Сега сам можах да отсъдя и съм повече от доволен. Да ви се извинявам ли още, мистър Пикуик?