Непознатият се връщаше и мистър Тъпман беше с него. Той говореше тихо и се смееше. Дребничкият доктор жадуваше за мъст. Този човек ликуваше! Беше победил!
— Сър! — каза докторът със страшен глас, като извади визитна картичка и застана до входа. — Името ми е Сламър, доктор Сламър, сър — 97-и полк — Чатъмските казарми — ето картичката ми, сър, визитната ми картичка. — Той би искал да добави още нещо, но възмущението го задушаваше.
— А! — хладно отвърна непознатият. — Хиляди благодарности, Сламър — много мило от ваша страна — сега съм здрав, Сламър — но ако се разболея, ще ви повикам.
— Вие — вие сте мошеник, сър! — едва поемаше дъх вбесеният доктор. — Страхливец, отрепка, лъжец, ъ-ъ-ъ, нищо ли не ще ви накара да ми дадете визитната си карта, сър?
— О, разбирам — рече непознатият, извръщайки глава, — греяното вино е твърде силно тук — съдържателят с широка ръка — много глупаво — много — препоръчвам лимонада — горещо в залите — възрастни господа — след туй патят на сутринта — ужасно, ужасно — и той понечи да си тръгне.
— Вие сте отседнали в тази странноприемница, сър — избоботи възмутеното човече, — сега сте пиян, но утре ще чуете за мен, сър, още сутринта! Ще ви намеря, ще ви намеря и накрай света.
— По-скоро накрай света, отколкото у дома — отвърна невъзмутимият непознат.
Доктор Сламър беше самата свирепост, когато ядно нахлупи шапката си; а непознатият и мистър Тъпман се качиха в стаята на последния, за да възвърнат заетите труфила на нищо неподозиращия мистър Уинкл.
Този джентълмен спеше дълбоко; възвръщането стана бързо. Непознатият беше в необикновено весело настроение, а мистър Тъпман, съвсем зашеметен от вино (греяно и негреяно), светлини и дами, виждаше цялата история като рядко сполучлива шега. Неговият нов приятел си отиде; и след като има известни малки трудности с нощното си боне — да намери отвърстието му, предназначено по начало да се нахлузи през главата — и като прекатурна свещника, борейки се да сложи бонето, мистър Трейси Тъпман успя накрая да си легне след поредица сложни превъртания, а скоро подир туй потъна в забрава.
Часовникът едва-що бе отмерил седмия си удар на следващата утрин, когато силно почукаха на вратата на стаята на мистър Пикуик и всеобхващащият му ум биде изтръгнат от несъзнателното състояние, в което сънят го беше потопил.
— Кой е? — стресна се мистър Пикуик, като се надигна в леглото.
— Прислужникът, сър.
— Какво искате?
— Извинявайте, сър, може ли да ми кажете кой от вашите приятели носи яркосин фрак с позлатено копче, на което има ПК?
„Сигурно е дал да го изчеткат — помисли си мистър Пикуик — и момчето е забравило чий е.“
— Мистър Уинкл — извика той, — през две врати вдясно.
— Благодаря, сър — рече прислужникът и тръгна нататък.
— Какво има? — викна мистър Тъпман, когато се почука силно на неговата врата и неговата сънна почивка биде прекъсната.
— Може ли да говоря с мистър Уинкл, сър? — отвърна прислужникът зад вратата.
— Уинкл, Уинкл! — изрева мистър Тъпман по посока на вътрешната стая.
— Ъхъ — отвърна слаб глас изпод завивките.
— Търсят ви, някой на вратата. — И след усилието да изрече всичко това, мистър Трейси Тъпман се обърна на другата страна и отново заспа дълбоко.
— Търсят ме? — учуди се мистър Уинкл, тутакси скочи от леглото и навлече каквото му попадне. — Търсят ме! Толкова далече от Лондон! Кому съм притрябвал, дявол да го вземе!
— Джентълменът е в столовата, сър — отвърна прислужникът, когато мистър Уинкл отвори вратата и се намери пред него. — Джентълменът каза, че няма да ви отнеме повече от минута, сър, но непременно трябвало да ви види.
— Много странно — каза мистър Уинкл, — слизам веднага.
Той набързо се загърна в халат и пътнически шал и се запъти към долния етаж. Стара жена и няколко слуги почистваха столовата, а някакъв офицер в походна униформа гледаше навън през прозореца. Той се извърна, когато мистър Уинкл влезе, и поздрави с рязко кимане на глава. След като заповяда на прислугата да се оттегли и много внимателно затвори вратата, той каза:
— Мистър Уинкл, ако се не лъжа?
— Да! Казвам се Уинкл, сър.
— Вие, разбира се, няма да се учудите, сър, когато ви уведомя, че идвам тук тази сутрин от името на доктор Сламър от 97-ия.
— Доктор Сламър? — рече мистър Уинкл.
— Доктор Сламър. Той ме замоли да ви предам неговото мнение, че вашето държане снощи е било от такова естество, каквото един джентълмен не би могъл да понесе: и (добави той) каквото един истински джентълмен не би си позволил към друг джентълмен.