Мистър Пикуик млъкна отново; Емили и Арабела захълцаха гласно.
— Свързах се лично и писмено с клуба — продължи мистър Пикуик, — за да им съобщя намеренията си. По време на дългото ни отсъствие са възникнали много вътрешни противоречия; и те, и оттеглянето на моето име, и други обстоятелства станаха причина клубът да се разтури. Клубът „Пикуик“ вече не съществува.
Никога няма да съжалявам — добави тихо мистър Пикуик, — никога няма да съжалявам, загдето посветих последните две години на общуване с най-разнообразен вид човешки характери, макар че това търсене на новото може да е изглеждало несериозно на мнозина. Тъй като отдадох на работа и трупане на богатство целия си предишен живот, множество страни именно на живота ми бяха убягнали, но сега ми се откриха, за да се разшири кръгозорът ми и да се подобри отношението ми към хората, надявам се. Ако съм сторил съвсем малко добро, вярвам, че съм сторил още по-малко зло и че моите приключения ще бъдат единствено извор на забавни и приятни спомени за мен в залеза на моя живот. Да благослови бог всички ви!
С тези думи мистър Пикуик напълни и изпразни чашата си с разтреперани пръсти, а очите му се навлажниха, когато приятелите му се изправиха до един, като по команда, и пиха за негово здраве от все сърце.
Малко неща имаше да се уговарят преди сватбата на мистър Снодграс. Той бе останал кръгъл сирак и мистър Пикуик му бе настойник преди неговото пълнолетие, тъй че последният джентълмен бе много добре запознат с неговото материално състояние и бъдещи намерения. Неговият отчет по тези въпроси се оказа задоволителен за Уордл — а и всякакъв друг отчет би бил задоволителен за добрия възрастен джентълмен, защото бе преизпълнен с веселост и благост, — а след като хубава зестра бе определена за Емили, решиха венчавката да стане след четири дена: този кратък срок доведе три шивачки и един крояч почти до границата на лудостта.
Наемайки пощенски коне за своята карета, възрастният Уордл тръгна на следния ден, за да доведе майка си в града. Тъй като той съобщи новината на старата дама със свойствената си стремителност, тя тутакси припадна; но се свести много бързо и нареди да й се опакова веднага роклята от брокат и захвана да разказва някаква случка от подобно естество, свързана с венчавката на най-голямата дъщеря на покойната лейди Толимглауър, който разказ продължи три часа и пак остана наполовина недоразказан.
Трябваше да се уведоми мисис Тръндл за всички усилени приготовления, кипящи в Лондон, а понеже бе в деликатно здравословно състояние, мистър Тръндл трябваше да й съобщи, за да не би известието да я разстрои; но то не я разстрои, тъй като тя неотложно писа в Мъгълтън, за да си поръча нова шапка и черна копринена рокля, като заяви решително, че ще присъствува на церемонията. Тогава мистър Тръндл повика лекар и лекарят каза, че сигурно мисис Тръндл знаела най-добре как се чувствува, на което мисис Тръндл отвърна, че се чувствувала достатъчно добре и била твърдо решена да иде; тогава докторът, който беше умен и дискретен доктор и знаеше кое е от полза за него не по-зле, отколкото кое е от полза за другите, каза, че ако мисис Тръндл останела в къщи, можела да си навреди повече, отколкото ако отиде, следователно било може би по-добре да отиде. И тя действително отиде, като докторът много грижовно й изпрати половин дузина лекарства, които тя да взема по пътя.
В добавка на тези две приятни задачи мистър Уордл бе натоварен да предаде две малки писма на две малки девойки, които бяха избрани за шаферки, при получаване на които двете малки девойки изпаднаха в отчаяние, защото нямали „какво да облекат“ за такъв тържествен случай, а нямаше време за нови рокли — обстоятелство, доставило вероятно по-скоро задоволство на двамата почтени татковци, отколкото ако беше обратното. Но старите рокли бидоха все пак поосвежени и нови шапки — направени; и девойките изглеждаха тъй добре, както се очакваше да изглеждат. А понеже при въпросната церемония те плакаха точно където трябваше и се разтрепериха точно когато бе подходящо, те се справиха с положението за възхита на всички присъствуващи.
Как въобще стигнаха до Лондон двамата бедни роднини — дали бяха вървели пешком, или се бяха катерили отзад на дилижанси, или бяха молили да ги вземат в товарни коли, или се бяха носили поред един друг на гръб, — не е известно. Но те бяха на линия преди Уордл; и първите, които почукаха на вратата на къщата на мистър Пикуик в деня на сватбата, бяха двамата бедни роднини, широко усмихнати и в колосани ризи.
Впрочем те бяха приети сърдечно, защото, бедни или богати — това нямаше значение за мистър Пикуик; новите прислужници бяха самата пъргавина и любезност; Сам — в ненадминато добро настроение и възбуда; Мери — сияеща от красота и с хубави панделки.