Изненадата на мистър Уинкл бе твърде естествена и очевидна, за да убегне от погледа на приятеля на доктор Сламър; той продължи:
— Приятелят ми, доктор Сламър, ме замоли да добавя, какво той е напълно убеден, че вие сте били пиян през една част от вечерта и вероятно не сте си дали сметка за степента на обидата, която сте му нанесли. Той ме натовари да предам, че ако допуснем това като смекчаващо вината обстоятелство за вашето държане, той би се съгласил да приеме писмено извинение от вашата ръка под моя диктовка.
— Писмено извинение? — повтори мистър Уинкл с глас, които пределно ясно изразяваше неговата почуда.
— Вие знаете, разбира се, другата единствена възможност — хладно отвърна посетителят.
— Лично до мен ли е отправено вашето поръчение? — попита мистър Уинкл, чиято глава бе ужасно объркана от този странен разговор.
— Аз самият не присъствувах снощи — отвърна посетителят, — но тъй като решително сте отказали да дадете вашата визитна картичка на доктор Сламър, той поиска от мен да разузная кой е бил облечен в един много необикновен фрак, в яркосин официален фрак с позлатено копче с някакъв образ и буквите П. К.
Мистър Уинкл направо се олюля от изумление, като чу подробното описание на своя собствен костюм. Приятелят на доктор Сламър продължи:
— От сведенията, събрани на бара преди малко, се убедих, че собственикът на въпросната дреха е пристигнал тук вчера следобед с още трима джентълмени. Веднага изпратих прислужника при джентълмена, който по описанията ми се стори, че възглавява вашата група, а той незабавно ме насочи към вас.
Ако най-високата кула на Рочестърския замък внезапно се бе отделила от основите си, за да дойде да се изтъпанчи срещу прозорците на столовата, учудването на мистър Уинкл би било нищожно в сравнение с безкрайното му изумление, когато чу това слово. Първо му мина през ума, че са му откраднали фрака.
— Ще ми позволите ли да ви забавя за миг? — рече той.
— Разбира се — отвърна неканеният посетител.
Мистър Уинкл изтича бързо до горния етаж и с трепереща ръка отвори пътната си чанта. Фракът беше там на мястото си, но при един по-внимателен преглед се откриваха явни белези да е бил носен предишната вечер.
„Тъй трябва да е — си каза мистър Уинкл и остави дрехата да падне от ръцете му. — Твърде много вино пих след вечеря и смътно си спомням, че се разхождах из улиците и изпуших една пура след това. Истина е — бях много пиян; трябва да съм се преоблякъл, отишъл съм някъде и съм нагрубил някого — не се съмнявам, така е; и това съобщение е злополучната последица.“ Казвайки си това, мистър Уинкл тръгна обратно към столовата с мрачното и ужасно решение да приеме хвърлената ръкавица на войнствения доктор Сламър и да отиде докрай, ако ще би да последва и най-лошото.
За да стигне до това становище, мистър Уинкл бе подтикнат от куп най-различни съображения — на първо място славата му в клуба. Винаги бяха гледали на него като на безспорен авторитет по всички въпроси, отнасящи се до спорт и ловкост, все едно дали бяха от нападателно, отбранително или необезпокоително естество; и ако при този първи пробен камък той се оттеглеше от изпитанието, и то пред очите на своя водач, името му пред неговите съмишленици щеше да бъде опетнено вовеки веков. Освен това той си припомни да бе чувал често догадки на някои непосветени в тия дела люде, че секундантите негласно се споразумявали и рядко допускали пистолетите да бъдат заредени с куршуми. После той разсъди, че ако се обърне към мистър Снодграс да му стане секундант и опише опасността в най-кървави краски, този джентълмен вероятно ще съобщи новината на мистър Пикуик, който пък от своя страна сигурно, без да губи време, ще уведоми местните власти и по този начин ще попречи последователят му да бъде убит или осакатен.
Такива бяха мислите му, когато се върна в столовата и съобщи своето намерение да приеме хвърлената от доктора ръкавица.
— Бихте ли ме насочили към някой ваш приятел, за да уговорим времето и мястото на нашата среща? — попита офицерът.
— Не е необходимо — отвърна мистър Уинкл. Кажете ги на мене, а пък аз ще имам грижата да осигуря присъствието на някой приятел.
— Да речем… По залез-слънце тази вечер — небрежно предложи офицерът.