След като обстоятелствата на случая бяха подробно разяснени на мистър Снодграс и кутия с пистолети за дуел с всичките им съответни допълнения — барут, куршуми и капси — бяха наети от едни рочестърски производител, двамата приятели се върнаха в странноприемницата — мистър Уинкл — да размишлява върху наближаващия двубой, а мистър Снодграс — да се заеме с огнестрелните оръжия, като надлежно ги зареди за незабавната им употреба.
Беше влажна и мъглива привечер, когато двамата излязоха отново по своето опасно дело. Мистър Уинкл, за да избегне любопитните погледи, се бе загърнал в огромно наметало, а мистър Снодграс бе скрил под своята дреха смъртоносните съоръжения.
— Взехте ли всичко? — попита разтревожен мистър Уинкл.
— Всичко — отвърна мистър Снодграс. — Взел съм достатъчно муниции, в случай че първите изстрели излязат неуспешни. Има четвърт фунт барут в кутията, имам и два вестника в джоба за зареждането.
Такива доказателства за приятелство биха накарали всекиго да се чувствува безкрайно признателен. Предполагаме, че и мистър Уинкл беше преизпълнен с благодарност, щото не можеше да я изкаже, затова мълчаливо продължи пътя си… доста бавно.
— Идваме съвсем навреме — каза мистър Снодграс, когато прескочиха оградата на първата ливада. — Слънцето точно залязва.
Мистър Уинкл вдигна очи към изчезващия слънчев диск и с болка си помисли за вероятността сам той „да залезе“ не след дълго.
— Ето го офицера! — извика мистър Уинкл, след като повървяха няколко минути.
— Къде? — осведоми се мистър Снодграс.
— Там, човекът със синия плащ.
Мистър Снодграс погледна, накъдето сочеше показалецът на приятеля му, и зърна силует, отговарящ на описанието. Офицерът показа, че е забелязал присъствието им с леко махване на ръка; той тръгна и двамата приятели го последваха на известно разстояние.
Смрачаваше се все повече и вятърът печално засвири през запустялото поле като далечен великан, призоваващ кучето си. Меланхолията на навъсената вечер чертаеше тъмна следа в душата на мистър Уинкл. Той трепна, когато минаваха край извивката на крепостния ров — заприлича му на огромен зинал гроб.
Офицерът свърна изведнъж от пътеката и след като се прехвърлиха през един зид и прескочиха един плет, те се озоваха всред някаква съвсем усамотена нива. Там чакаха двама души: единият — дребен, пълен мъж с черна коса, а другият — едър човек в обшит с ширити сюртук, седнал най-равнодушно върху походно столче.
— Вашият противник и лекарят, предполагам — рече мистър Снодграс. — Пийнете малко бренди. — Мистър Уинкл сграбчи бутилката, подадена от другаря му, и отпи голяма глътка от благотворната течност.
— Приятелят ми, сър, мистър Снодграс — каза мистър Уинкл на приближилия се офицер.
Секундантът на доктор Сламър се поклони и извади кутия с оръжие, подобна на тази, която носеше мистър Снодграс.
— Мисля, че няма какво повече да си кажем, сър — студено подчерта той, като отваряше кутията. — Решително ни се отказа извинение.
— Наистина, сър — отвърна мистър Снодграс, сам започнал да се чувствува твърде неловко.
— Бихте ли дошли насам? — каза офицерът.
— Да, разбира се — отвърна мистър Снодграс.
Те измериха разстоянието и извършиха всички други приготовления.
— Ще видите, че тези са по-добри от вашите — забеляза секундантът на противника, измъквайки своите пистолети. — Заредих ги във ваше присъствие. Съгласен ли сте да използуваме именно тях?
— Да, разбира се — отвърна мистър Снодграс. По този начин офицерът му спестяваше едно доста неприятно усилие, тъй като неговата представа за зареждане на пистолет беше, до този ден, твърде мъглява и неопределена.
— Смятам, че можем вече да поставим нашите хора — предложи офицерът с такова безразличие, сякаш главните участници бяха пионки, а секундантите — играчи на шах.
— Да, можем — отвърна мистър Снодграс; той бе готов да се съгласи на всякакво предложение, защото нищо не разбираше от тази работа. Офицерът се отправи към доктор Сламър, а мистър Снодграс се приближи до мистър Уинкл.
— Готово — каза той. — Дайте ми наметалото си.
— Писмото е у вас, нали, драги приятелю? — промълви бедният Уинкл.
— Бъдете спокоен — отвърна мистър Снодграс. — И смело, надупчете го!