Мистър Уинкл си помисли, че този съвет много прилича на вечните насърчения, които зяпачите подхвърлят към най-малкото хлапе при някой уличен бой. „Хайде, напердаши го!“ Чудесен съвет, няма що, само да знаеш как да го изпълниш. Така или иначе, той сне наметалото си мълчаливо — това наметало винаги отнема доста време да се снеме — и пое пистолета. Секундантите се оттеглиха, джентълменът с походното столче също, а воюващите с отмерени крачки започнаха да се приближават един към друг.
Мистър Уинкл винаги се бе отличавал със своето изключително човеколюбие. Предполага се, че неговото нежелание предумишлено да нарани свой себеподобен бе причината, загдето очите му бяха затворени, когато пристигна на съдбовното място; а обстоятелството, че очите му не бяха отворени, не му позволи да забележи извънредно странното, дори невероятно поведение на доктор Сламър. Този джентълмен трепна, опули се, отстъпи крачка назад, потърка очи и отново ги опули; най-накрая се развика:
— Стой! Стой!
Приятелят му и мистър Снодграс се завтекоха към него.
— Какво значи това? — извика доктор Сламър. — Този не е оня!
— Не е оня! — учуди се секундантът на доктор Сламър.
— Не е оня! — учуди се мистър Снодграс.
— Не е оня! — учуди се джентълменът с походното столче в ръка.
— Разбира се, че не е — отвърна дребничкият доктор. — Това не е човекът, който ме нагруби снощи.
— Много странно! — възкликна офицерът.
— Много — рече джентълменът с походното столче. — Единственият въпрос сега е дали този джентълмен, стъпил веднъж на полето на честта, не следва да се счита формално за оня човек, който е нагрубил нашия приятел доктор Сламър снощи, без оглед дали той е оня, или не е. — Като изрече с тайнствен вид това свое дълбокомъдрено съждение, човекът с походното столче здраво смръкна от енфието си и изгледа важно околните със самочувствието на авторитет по тези въпроси.
А мистър Уинкл, като чу повика на противника да се спре дуелът, отвори очи и наостри уши; и схващайки от казаното по-сетне, щото няма и най-малко съмнение, че е станала грешка, той разбра веднага колко много ще се издигне в очите на всички, ако спотаи истинските причини, довели го дотук; и така той пристъпи дръзко напред и каза:
— Аз не съм тази личност. Знам това.
— В такъв случай — взе пак думата човекът с походното столче — вашата постъпка е обида за доктор Сламър и достатъчна причина да продължим незабавно.
— Моля ви, мълчете, Пейн — каза секундантът на доктора. — Но защо не ми съобщихте това обстоятелство още тази сутрин, сър?
— Тъй де! Тъй де! — възмущаваше се човекът с походното столче.
— Настоятелно ви моля да млъкнете, Пейн — каза другият. — Да повторя ли въпроса си, сър?
— Защото, сър — отвърна мистър Уинкл, който бе имал време добре да обмисли отговора си, — защото вие ми описахте някакъв грубиян, пияница, облечен в дреха, която имам честта не само да нося, сър, но се гордея, че аз самият съм я измислил. Тя е предложена за униформа на клуба „Пикуик“ в Лондон. Честта на тази униформа аз чувствувам за свой дълг да браня, сър, и следователно без много обяснения приех хвърлената от вас ръкавица.
— Драги мой сър — каза весело дребничкият доктор, приближавайки с протегната ръка. — Високо ценя вашата доблест. Позволете да ви подчертая, сър, колко искрено се възхищавам от вашата постъпка и колко страшно съжалявам, загдето напразно ви обезпокоих с тази безсмислена среща.
— Моля да не говорим повече за това, сър — рече мистър Уинкл.
— Ще се чувствувам горд от познанството си с вас, сър — каза дребничкият доктор.
— Истинско щастие е за мен, че се запознахме, сър — отвърна мистър Уинкл.
И тук докторът и мистър Уинкл се ръкуваха, след това мистър Уинкл и поручик Таплтън (секундантът на доктора), след това мистър Уинкл и човекът с походното столче и най-накрая мистър Уинкл и мистър Снодграс. Последният от гореспоменатите джентълмени преливаше от възхита пред благородното държане на своя приятел-герой.
— Смятам, че можем да се оттеглим — рече лейтенант Таплтън.
— Разбира се — добави докторът.
— Освен ако — намеси се човекът с походното столче, — освен ако мистър Уинкл се чувствува оскърбен, загдето е бил призован тук; в такъв случай, признавам, той има право на удовлетворение.
Мистър Уинкл най-самоотвержено заяви, че е вече напълно удовлетворен.
— А може би — продължи човекът с походното столче — секундантът на джентълмена да се чувствува обиден от някоя моя забележка, направена в началния етап на тази среща: ако има нещо подобно, готов съм да го удовлетворя незабавно.