На трето място, по общо признание на всички критици, викторианците са отлични разказвачи. Те са находчиви, изобретателни, творци със силно въображение и техните произведения успяват да поддържат интереса на читателите.
На последно място, макар и невинаги изискани, те са без съмнение умели стилисти. Тяхната проза създава впечатление за жизненост, гъвкавост и разнообразие. При тях движението е от ежедневното и разговорното до поетичното и реторичното.
Мнозина днес смятат, с известно основание, че от структурна гледна точка романите на викторианците са безформени. Но когато вземем пред вид факта, че те са били публикувани на свезки, периодически, разбираме, че не са толкова безформени, че имат известна структура, известен ритъм, определени от начина на публикация. С времето писателите разкриват по-голямо чувство за форма и показват значително майсторство в това отношение в рамките на съществуващите условия.
Онова, срещу което най-много възразяват нашите съвременници, е сантименталността и патосът в романите на викторианците и специално на Дикенс. Сцени като смъртта на Пол от „Домби и син“ и особено на малката Нел от „Антикварният магазин“ се определят като непоносимо сълзливи. Известно е, че викторианците са били хора необикновено сдържани, та дори и студени — нещо, което обикновено предполага прекаленото наличие на точно противоположните чувства. Освен това разказът за смъртта на деца, който цели да разтърси емоционално читателите, има и определен социален смисъл, който днес за нас се губи. Както бе вече споменато, смъртността сред децата, принудени да работят във фабриките, е катастрофално висока; но тя е висока и сред другите слоеве на населението. Според данни от онова време средната продължителност на живота сред работниците от индустриалните градове е била следната: Лийдс — 19 години, Манчестър — 17 години и Ливърпул — 15 години. Тя не е била много висока и сред горните слоеве — в съответните градове тя е била 45, 38 и 35 години8.
Във всеки случай за читателите от XIX век емоционалната наситеност на този вид сцени е била съвсем естествена. Известни литератори като Уолтър Ландор, Т. Карлайл, Томас Худ, Уошингтън Ървинг и Лорд Джефри са били довеждани до сълзи от сцената със смъртта на Нел. Ландор, който е писател и един от най-начетените критици от онова време, заявява, че с този си роман Дикенс показва, че „заедно с Шекспир е най-великият сред английските писатели“. Безпощадно строгият критик Лорд Джефри също прави паралел с Шекспир, като отбелязва, че „след Корнелия нищо не е така успешно, както Нел“. Сцената на смъртта му подействувала толкова силно, че един посетител, който го заварил с глава, стисната между ръцете, и с насълзени очи, решил, че критикът тъжи за смъртта на близък приятел или роднина. Затова няма нищо чудно, че обикновените хора са откликвали на тази страна в творчеството на писателя още по-дълбоко и по-непосредствено. В очакване на последните свезки на романа, на пристанищата в Съединените щати се събирали тълпи от хора и още преди параходът да хвърли котва, с викове питали пътниците на палубата дали малката Нел е още жива. Популярността на малката Нел е била огромна. В една от своите речи в Америка Дикенс споменава, че във връзка с романа хората са му писали „от дървените колиби сред мочурища и блата, от най-гъстите гори и от най-отдалечените и пусти части на далечния Запад“. Изглежда, че не Дикенс е сантиментален, а че нашето отношение към нещата се е променило, че ние сме загубили част от възможността си да тъжим и плачем.
Напуснал родния Портсмут още като бебе, едва към края на живота си Чарлс Дикенс го посещава отново за едно от своите уникални еднолични представления — четене на сцени от произведенията си. Като се разхождал из града със своя импресарио, той попаднал на уличката, на която е била родната му къща. „Господи! — възкликнал писателят, — тук съм се родил.“ Те минали от единия край на улицата до другия, без да могат да открият сградата. Дикенс спрял пред една къща и казал, че сигурно ще е тази, защото приличала на баща му, после пред друга — защото приличала на родното място на човек, който го е изоставил; накрая решил, че е третата, защото явно била дом на дребно и слабо дете, какъвто той е бил в детството си. Тази случка пряко разкрива една от творческите особености на Дикенс — неговата способност да вижда хората и тяхното обкръжение в единство. Често стаята, къщата, дори улицата, на която живее героят му, е външно продължение на неговия характер, негов външен израз.