Като алтернативен отговор до 1999 г. българската телевизия и националното радио започнаха да излъчват празничните богослужби с превод и тълкуване на символиката. Преиздадена беше на български Светата литургия в самостоятелен текстов сборник. Но в храмовете почти не се срещаха миряни с книжка, която да превежда текста на службата. Хората влизат, за да запалят свещ, да отправят своя молитва — и излизат…
На страниците на вестници се чуваха отзиви, че свещенослужителите извършват тайнствата на църковнославянски, с което вярващите остават „извън“ съдържанието на отправените за тях молитви. Въпреки това някои духовници предпочитаха и продължаваха да четат от Требника на църковнославянски, сякаш смисълът на изговореното от тях трябва да се запази в тайна.
Сам Спасителят е казал на апостолите: „Идете, научете всички народи…“ По какъв начин може да бъде разпространено благовестието, ако го обявяваме със съзнание, че християнинът получава респект към словото, ако не вниква в него?
Високата претенциозност не обслужва делничния живот на човека, който иска да оцелее физически и духовно. В последните 18 години православните храмове из българските земи станаха повече, а старинните светини — по-благолепни. Но станаха ли повече православните християни? Родители и деца станаха ли по-нравствени и духовни?… Разбира се, че нашата Православна църква няма вина за общата деградация в духа и морала на новото време. Този процес е част от обща, световна политика. Но ако искаме да запазим националната си идентичност в голямото православно семейство, трябва да мислим с гордост не само за наследството ни от миналото.
Посоката е към бъдещето… Който реши да стане монах и да разговаря с Бога на църковнославянски, би могъл да прави това безпрепятствено и свободно. Но в градските храмове и най-посещавани манастири се полага от сърце и задължение ясна родна реч.
През 2006 г. по време на православен детски лагер в планината помолихме семинаристи от Софийската духовна семинария да кажат наизуст няколко молитви. На български език момчетата знаеха само „Отче наш“ — всички други текстове бяха запаметени на църковнославянски. Кого ще обслужват тези бъдещи Божи служители — храма като дом за молитва или надлежната човешка потребност от вяра? Близо двадесет години след осъзнатата необходимост от реформа текстът на богослужебните книги, молитвеници, требници, иконни надписи продължава да се издава и на църковнославянски. В това няма нищо лошо, ако някой свещенослужител не реши, че предпочита да извърши тайнство или да чете молитви на свещения църковнославянски, който е неразбираем за съвременния българин.
В интервю пред в. „Телеграф“, 21 януари 2008 г., проф. Иван Желев, директор на Дирекция „Вероизповедания“ на МС, отговаря на въпрос: „Каква е статистиката от последното преброяване на вярващите в страната? Има ли изменения?“
— Да, но тези проучвания не са напълно адекватни. Например се оказва, че около 86% от българите са православни, но църковници го опровергават. По техни данни хората, които са кръстени, са много по-малко. При такова преброяване обикновено хората отговарят, че са източноправославни, защото техните родители, баби и дядовци са такива. Но те не са практикуващи вярващи. И такива хора след време лесно се ориентират към друго изповедание или религиозно движение.
Второто по численост вероизповедание у нас е мюсюлманското. След него се нареждат протестантските движения, като при тях имаме увеличение на броя на последователите през последните години.
Коментарът към отговора на проф. Желев би могъл да е обширен. Вярата на българите, определили себе си като православни, е неясна, непълна, неудовлетворителна. Те не познават смисъла и дълбочината на църковните тайнства, а често пристъпват към тях формално — за да пази Бог семейството. Традициите са познати, възстановени са по родова линия чрез баба и дядо, чрез родители или близки. На големи християнски празници в храма се палят свещи, оставят се благодарствени приноси, ала в повечето случаи миряните не познават смисъла на вярата, която биха могли да получат от живото слово.
Това е истината. Не за нейно осъждане, а за поучение наше.