Погледнах Тран и този път тя отвърна на погледа ми; дори се усмихна.
— Какво става тук?
— Нито един опитен агент не идва на местопрестъпление без дезинфектант — уведоми ме Тран. — Новаците допускат подобна грешка — само веднъж. Повод за подозрение, нали? Тъй че, когато излязох, попитах Бари какво знае за вас.
— И знаеш ли какво излезе, умнико? — допълни Ендърс. — В арлингтънското полицейско управление няма представител на ФБР.
— По-умна сте, отколкото изглеждате — обърнах се аз към Тран.
— Не, просто вие не бяхте кой знае колко умен — рече тя и добави: — Обадихме се в централата на ФБР и помолихме да потвърдят съществуването на специален агент Шон Дръмънд. Искате ли да знаете какво отговориха?
Излишно беше да питам, а и без това Ендърс пак се намеси:
— И тъй, да започнем от правата ви. Имате право…
— Имам право да не си изслушам правата.
— А, веселяк. Какъв сте? Журналист?
Мълчаливо изтърпях оскърблението.
— Запишете един телефонен номер.
— Защо?
— Изпълнявайте, детектив. Веднага.
Кръстосахме погледи. Явно бяхме почнали състезание кой е по-печен. Или щяхме да се гледаме до второ пришествие, или някой трябваше да отстъпи. В това отношение жените се справят по-добре; усмихват се, казват нещо мило и успокояващо, а за отмъщението мислят по-късно.
Но Тран извади от джоба си молив и бележник и каза:
— Дайте номера.
— Местен 555–4290. Обадете се и попитайте какво да ме правите.
Ендърс застрашително пристъпи към мен и настоя:
— Следващото телефонно обаждане ще е вашето. От ареста. Протегнете ръце напред.
— Не ставайте глупав, обадете се.
Тран, която вече бе доказала, че е по-умна и съобразителна, сложи ръка върху рамото на Ендърс и го посъветва:
— Не виждам с какво може да навреди.
Той неохотно отстъпи назад, после извади мобилен телефон и набра номера.
Изчаках търпеливо, докато той слушаше сигнала отсреща, после някой отговори, Ендърс се представи, обясни за проблема си — тоест за мен — и след дълга пауза каза:
— А откъде да знам, че сте онази, за която се представяте?… Аха… добре… Да, госпожо. — Погледна ме и пак се вслуша. — Не, няма нужда, госпожо… Да, приемливо е… Да, в момента стои до мен.
Подаде ми телефона, разтри ухото си и каза на Тран с нещо средно между възхищение и досада:
— От ЦРУ е. Разговарях със заместничката на директора. — Той се обърна към мен. — Иска да ви чуе.
По дяволите. Поех телефона от Ендърс, загледах се в клавишите и се зачудих дали просто да не го изключа.
На другия край чакаше моята началничка Филис Карни, възрастна дама с вида и маниерите на добрата баба от приказките и със свирепия нрав на злия вълк. Възраст около осемдесет години, тоест далеч над задължителната за пенсиониране, което подсказва, че или е незаменима в работата си, или знае номера на апартамента, в който председателят на Комисията по разузнаването държи любовницата си. Най-вероятно и двете — Филис обича да си изпипва нещата.
Официалната й титла е „специален сътрудник на директора на Централното разузнавателно управление“ — твърде размито определение, което явно напълно я устройва. Работех за нея от шест месеца и все още не бях наясно нито коя е, нито какво точно върши. Човек може да си помисли, че я познава, и повърхностно наистина е така. Ала същевременно в нея има нещо безкрайно неуловимо, някаква влудяваща мистика, както биха казали писателите. Отчасти задачата й е да прикрива задника на началника си — сизифов труд в една демократична страна като нашата, където шпионският шеф никога не печели доверието на президента, пресата го оплюва, левицата го разпъва на кръст, десницата го обявява за сатанинско изчадие и във всеки момент срещу него се водят не по-малко от трийсет анкети и разследвания в Конгреса.
Фактът, че началникът е избрал точно нея за тази тежка и неблагодарна задача, говори що за жена е Филис. Още по-многозначително изглежда това, че е приела службата в момент, когато повечето й съученички или са на два метра под земята, или се мъчат да избегнат кожния рак и ураганите из старческите курорти на Америка.
Изборът обаче навярно е бил добър, защото шефът й вече беше на второ място по продължителен престой начело на ЦРУ, където малцина се задържат по-дълго от срока за заемане на книги от обществена библиотека.
— Дръмънд… телефонът — напомни ми Ендърс. — Началничката ви.
Всъщност аз харесвам Филис. Тя е любезна и възпитана по своя си старомоден начин, освен това е делова и интелигентна. Понякога дори си мисля, че и тя ме харесва. Но взаимоотношенията между шпионите и войниците са, меко казано, сложни. Отчасти защото, когато не си прикриват задниците, военните живеят според воинския кодекс, който не одобрява нелоялността, коварството и липсата на морал. А точно тези качества правят ЦРУ организация от световен мащаб. Но според мен главното е, че просто не си вярваме.