Всъщност нямах реална причина да се съмнявам в старата дама. От друга страна, не виждах и нито една причина да й се доверя.
— Дръмънд — подвикна Ендърс, — навъртате ми минути.
Изкашлях се и приближих телефона до ухото си.
— Извинявай за забавянето. Тъкмо убивах международен терорист. — Мълчание. — Удуших го с голи ръце. Здравата се измъчи, горкият. Сигурен бях, че ще ти хареса.
Тя не отговори, макар да я чух да въздъхва. Мразя жените да правят така.
След дълга пауза подхвърлих:
— Дали пък да не проведа разговора със себе си? Поне отговорите ще ми харесат.
Този път тя отговори грубо:
— Не ми е до смях, Дръмънд. Знаеш ли най-непростимия грях в нашия занаят?
Усетих, че иска сама да си отговори, затова премълчах.
— Ти току-що си провали прикритието — каза тя. — Едва ли трябва да ти напомням, че ЦРУ няма законното право да разследва убийства в страната. Ако онзи при теб реши да се разпищи…
— Благодаря. Юрист съм. Разбирам.
— Тъй ли? Е… Cucullus non facit monachum.
В превод: качулката не прави монаха. Много ме заболя.
— Слушай, Филис…
— Не, ти слушай, аз ще говоря. Извини се на детектива. Целуни му зад… дупето, ако трябва, после изчезвай. Обещах му да си тръгнеш веднага.
Пак се озърнах към куфарчето под леглото. Биан Тран проследи погледа ми и се усмихна. Трябваше да изравня резултата и знаех точно как да стане.
Уведомих Филис, а покрай нея и Ендърс, и Тран, които бяха невъзпитани и подслушваха:
— Разбира се. Само ще му кажа, че си променила решението си.
— Че… какво?
— Проблеми?… Не… Детектив Ендърс ми се вижда надарен със здрав разум…
— Не ми обяснявай. Казах ти…
— Усложнения? Само едно. Обади се в кабинета на военния министър.
— Дръмънд, ти слушаш ли…
— Точно така — какво търси служител на военната полиция в цивилна жилищна сграда, извън своята юрисдикция? Къде си навира носа?
Ендърс усети, че нещо не е наред, и взе да гледа Тран с лека досада. Тя пък, незнайно защо, престана да се усмихва. Дори ми се стори раздразнена.
Също тъй раздразнена, Филис говореше:
— Дръмънд, ти си се побъркал. Най-малко бихме желали…
— Кажи на Джим… имам предвид директора… кажи му, че ще го обсъдим, като се върна.
Изключих телефона и го върнах на Ендърс, който ме гледаше с наченки на уважение.
Майор Тран също ме гледаше. Вероятно се питаше как и къде ще прекара остатъка от деня.
— Трябва да си поговорим — предложи тя с нотка на уплаха в гласа. — Насаме.
— Какво става тук? — властно попита Ендърс.
Завъртях се към него.
— Имайте предвид, че убитият е служител от Пентагона. Работил е в строго секретна служба и в куфарчето му може да има засекретени материали. Подозирам, че майорът е тук по тази причина. — Изгледах Тран втренчено и добавих: — Лично аз съм тук именно затова.
— Защо не го казахте от самото начало?
— Ние от ЦРУ винаги лъжем.
Той сметна това за смешно и се изкиска. Казах му:
— Не пипайте куфарчето, докато с Тран не си изясним отношенията.
Двамата с нея прекосихме хола, минахме през плъзгащата се стъклена врата и излязохме на балкона. Той беше тесен и къс, не повече от метър и двайсет, тъй че се озовахме само на педя един от друг. Под нас движението по Глийб Роуд бе задръстено както винаги и аз си представих как приживе Клиф Даниълс е стоял на нашето място с коктейл в ръка, може би наблюдавайки гъмжилото долу и размишлявайки над злополучните обстоятелства, които са го заставили да посегне на живота си. Самоубийството рядко е спонтанна постъпка и аз се запитах каква ли смес от страдания и болести е убедила Клиф да се оттегли от генетичния фонд.
А можеше и да се окаже, че Клиф изобщо не е водил този вътрешен разговор; може би някой друг бе направил избора вместо него.
Няколко секунди мълчахме. Тран стоеше със скръстени ръце, взряна в купестите облаци в далечината, които не изглеждаха чак толкова интересни. Макар разговорът да бе нейна идея, тя ме заставяше да направя първия ход.
За да започнем в подходящия тон, аз подхвърлих:
— Ти ме накисна.
— И какво очакваш да ти кажа сега?
— Може би „извинявай“?
— Гледай си работата.
— И така става — усмихнах се аз.
— Добре де… извинявай. Виж какво, Шон…