— За теб съм полковник Дръмънд, сестро.
— Тъй ли? — В погледа й пролича изненада, след това недоверие. — Чакай малко… веднъж вече ме излъга. Защо да ти вярвам сега?
Отворих портфейла и извадих военното си удостоверение, което според устава бях подновил само преди седмица, за да отразява новото ми звание и което е по-важно, новата ми заплата. Оставих я да го проучи на воля и следях как изражението й се променя от скептично към вкиснато.
Пъхнах удостоверението обратно в портфейла. Тран каза:
— Чух те да казваш на онази жена по телефона, че си юрист. Аз… армейски юрист в ЦРУ?
— Не съм се молил за това назначение.
— Странна работа.
— Така си е. — Разбира се, по-високото звание дава право на безцеремонност, затова отсякох, без да си губя времето: — Майор, разполагате с три секунди. Какво става тук?
— Казах ти.
— Кажи ми пак. Разрешавам да промениш историята.
— Защо да я променям?
— Чудесно. Сигурен съм, че няма да имаш нищо против, когато си тръгна с куфарчето на Даниълс.
— Напротив, ще имам.
— Аха.
Тя се навъси.
— Нека да напомня, полковник, че Клифърд Даниълс беше служител на Пентагона. Съдържанието на куфарчето може да се окаже военна собственост. Моя отговорност и дълг е да се погрижа за него.
— Не, съдържанието е собственост на правителството. Върховният съд отдавна реши този въпрос.
— За какво говориш?
— „Голямото куче срещу Малкото куче“. Знаменит прецедент. Изненадан съм, че не си го чувала. — Тя ме гледаше с такова недоумение, че й предложих кратко техническо резюме на казуса: — Когато голямо куче препикава дърво, малкото си подвива опашката.
Тя не намери това за забавно. Леко присви очи и заяви:
— Аз съм полицейски служител, а ти не. Куфарчето потегля с мен.
— Извън казармения портал не си полицай, майоре. Тук си най-обикновена жена, облечена не по устава.
Тя се изкашля.
— Заяждаш се.
— Сама си го изпроси.
Тя ме изгледа строго.
— Не оставяй тоя цивилен костюм да те командва, полковник. Все пак си армейски офицер. Не би било много умно да пренебрегнеш дълга си.
— Какво означава това?
— Помисли си.
Подпрях задник на парапета и се замислих. Макар лицето на Тран да изразяваше други чувства, усещах, че здравата са я притиснали да прибере онова куфарче. Вероятно също като мен не знаеше причината и пак също като мен можеше само да предполага, че става дума за нещо важно; аз обаче подозирах обратното.
— Ще сметна, че не съм чул последното — казах аз.
— Смятай каквото си искаш.
— Имаш ли основания да предполагаш, че Клиф Даниълс е разполагал със секретни или компрометиращи материали?
— Откъде да знам?
— Това не е верният отговор, майоре.
Тя се поколеба, може би се изкушаваше да ми тегли една майна, но вместо това предложи:
— Полковник, хайде да сме малко по-дружелюбни. Става ли?
— Ти не се държа дружелюбно.
— Осъзнавам го. И беше голяма грешка от моя страна. — Тя се усмихна сърдечно. — Хей, истинската жена умее да си признава. — Протегна ръка. — Извинявам се. Хайде да започнем отначало.
— И сегашният момент ми харесва — отвърнах аз, като се преструвах, че не забелязвам протегнатата ръка.
— На мен пък… не ми харесва. Сигурна съм, че можем да се споразумеем. Само недей да се надуваш. Не си падам по високомерни мъже.
— А по какво си падаш?
— По каквото би трябвало да си падаш и ти. Дълг, чест… обществото, което сме се клели да защитаваме.
— Сериозно?
Тя се разсмя. Аз също.
Интересна жена беше. Разбира се, винаги е голяма грешка да подценяваш противника. Личеше си, че Биан Тран е необикновена личност — самоуверена, твърда, решителна, а като отрицателни качества бих добавил лукава, нахална, безсрамна и леко цинична. Под бронята от студен разум и войнишка твърдост долавях присъствието на жена, надарена със страст, потисната спонтанност и независима мотивация — качества, които всяка умна жена в армията държи под контрол или изобщо се отървава от тях, ако иска успешна кариера.
Беше малко странно. От тази азиатка с екзотична външност се очакваше да прояви маниерите на древната си родина, да бъде непроницаема, разсъдлива, покорна спрямо мъжете и прочие глупости, които Западът обикновено свързва с източните жени. Именно затова в огромната претопяваща пещ на Америка стереотипите са тъй опасни; те ограничават твоето възприятие, оформят твоето мислене и поведение. А обектът на този стереотип може да ти го върне тъпкано.
Така или иначе, моментът изглеждаше подходящ, за да сложим картите на масата.