— Клиф Даниълс беше под наблюдението на ФБР и ЦРУ — уведомих я аз.
Тя ме изгледа с недоумение. Не се хванах на въдицата и продължих:
— Мисля, че вече ти беше известно.
— Откъде знаеш?
— Ти ми кажи.
Тя направи гримаса.
— Може би разговорът ще потръгне по-бързо, ако ме просветиш.
— Може би, но не съм информиран.
— Все трябва да имаш някаква идея.
— Повече от идея. Помисли си кое събира двете служби.
— О… — Тя като че искрено се изненада, после каза: — Сериозно, нямах представа.
— Вече имаш. И като ченге си наясно, че шпионажът автоматично прехвърля всичко от ръцете на Военното министерство в джобовете на ФБР и ЦРУ. Куфарчето си тръгва с мен.
За момент тя обмисли възможните варианти. Нямаше избор, но все пак рече:
— При едно условие.
— Случайно да съм показал, че искам разрешение?
— Само ме изслушай. Става ли? Дай да се споразумеем.
— Нито искам, нито се нуждая от… споразумение.
— О… напротив, нуждаеш се. Тръгваме си заедно с куфарчето и заедно го претърсваме. — Тя сложи ръка на рамото ми. — Ще е изгодно за теб. Аз съм не само офицер, но и работя към Отдела за специални разследвания. Да речем, че открием нещо в куфарчето. Мога да разнищя нещата по-бързо от теб.
След като дълго мълчах, тя добави:
— Моята служба е пряко подчинена на министъра на отбраната и не си поплюваме. Когато задаваме въпроси, хората отговарят.
— Прилича ми на Гестапо.
Тя ме погледна в очите.
— Не сме чак толкова кротки. — Помълча и ми подаде мобилния си телефон. — Обади се на шефа си. Кажи му да отмени онзи разговор в Пентагона.
— На шефката — поправих я аз и взех телефона. — Изчакай малко. Ще ми вдигне страшен скандал.
— Сигурно с корава жена. — Тя ме изгледа съчувствено и добави: — Извинявай още веднъж. Нямах желание да те накисвам.
Отвори стъклената врата и влезе в апартамента, после отиде до отсрещния ъгъл на хола, където скръсти ръце, престори се, че разглежда килима, и двамата взехме взаимно да се наблюдаваме.
Набрах номера на Филис. Мис Тери Йънг, нейната красива и много любезна секретарка, ми каза да изчакам.
Филис ме накара да чакам цяла минута, преди да се обади. Усетих, че не е в настроение, когато започна с думите:
— Дръмънд, крайно съм недоволна от теб.
— Разбирам.
— Дано да звъниш от колата си.
— Разбирам.
— Очаквам добро обяснение за глупостите от предишния разговор.
— Разбирам.
— Ако го кажеш още веднъж, ще те…
— Сега готова ли си да слушаш?
Чух я как тихо ахна. Обикновено събуждам най-лошите качества на началниците.
— Дано да имаш добро обяснение — повтори тя.
Преразказах подробно какво съм видял и какво предполагам, включително и това, че някой може да е помогнал на Клиф за самоубийството, че майор Тран проявява подозрително пристрастие към куфарчето и че може би то съдържа нещо компрометиращо или още по-лошо. Филис умее да слуша — поне проявява търпение — и не се намеси с коментари, преди да свърша. Накрая каза:
— Любопитно.
— Знам защо е любопитно за мен. Но защо и за теб!
— Ами…
Началото определено не ми хареса.
— Изплюй камъчето.
Мълчание.
— Филис, кажи ми какво става или ще пусна Тран да си върви с куфарчето.
— Това твое любопитство ще ти изяде главата.
Имаше предвид по-скоро своята глава.
— Три въпроса — казах аз. — Кой е Клиф Даниълс? Защо ти и федералните се интересувате от него? И защо съм тук?
— Не е много… удобно. Сам разбираш, че не мога да навлизам в подробности по телефона. — Тя помълча и добави: — Ако следеше новините, миналата седмица щеше да прочетеш в „Поуст“, че Клифърд Даниълс е призован да свидетелства пред Сенатската подкомисия по контрола на разузнаването.
— Защо?
— Вероятно защото Клиф Даниълс беше посредник на Махмуд Шараби.
Напоследък в новините се споменават много араби, но това име ми беше познато. Преди двайсет години Махмуд Шараби избягал от Ирак, едва се отървал от главорезите на Саддам Хюсеин, които го гонели със съвсем недвусмислени намерения. Последвали няколко опита за убийство, включително една много грозна история с брадва в лондонски хотел и засада с пушка пред парижки нощен клуб. После Саддам си прибрал кучетата; или други иракски бежанци били избутали Шараби от първото място в списъка, или просто вече не си струвал усилията. Така той навлязъл в тъжната роля на човек без корени. Най-напред потърсил убежище в Швейцария, после в Лондон, Париж и накрая се спрял във Вашингтон. Както мнозина други изгнаници, тласкани от неудовлетворени амбиции и стари вражди, той основал организация за освобождение на родината, наречена Иракски национален симпозиум.