Сега разбирах това. Биан бе извървяла пътя на разочарованието, пътя от идеализъм до цинизъм много по-рано — на една тясна уличка в Садр Сити.
За тази пиеса обаче нямаше предварителен сценарий. Всички артисти имаха свобода на избора, защото Биан го бе замислила точно така — да постъпваме честно и доблестно, да търсим истината и правдата. Интересно, че никой от нас не го стори.
Още преди да отлети за Багдад, тя бе направила решаващата крачка — да уведоми саудитците за предстоящото залавяне на Бин Паша. Може би още от службата си в Ирак имаше някои връзки със саудитското разузнаване или пък направо се бе обадила до саудитското посолство във Вашингтон. Нямаше значение как им е подсказала. Важното беше, че подмами артистите да излязат на сцената.
Което водеше към предположение номер две: тя е била уверена, че Вашингтон ще отстъпи пред саудитския натиск и ще се включи в онова, което един мой познат италианец нарича insabbiatura — заравяне на неудобен труп или неудобно дело под купища пясък. Точно Биан предложи съвместните разпити на Али бин Паша и така успокои страховете на всички.
А елиминирайки Бин Паша, шейхът и височайшите му господари си въобразяваха, че са уредили проблема с изключение на една гадна подробност — скрития запис. Голяма неприятност за саудитците, защото разполагахме с непоклатимо доказателство за заговор и убийство. Филис също не харесваше положението, но видя в него възможност да изкопчи от нашите саудитски приятели имената на още няколко терористи.
Тогава шейх Турки ал Файеф се споразумя с Филис и самодоволно напусна заседателната зала, уверен, че е опазил тайната, и много доволен, защото кралското семейство щеше да му е безкрайно задължено за спасените височайши задници.
А после дойде буйството на Биан — демонстрация на гняв, разочарование и безсилие. Фалшива, но много ефектна сцена. И сега разбирах защо. Тя даваше на Филис последен шанс — шанс да избере принципите вместо прагматизма, шанс да постъпи правилно.
И Шон Дръмънд също получи този последен избор.
Всъщност Биан бе гениална изкусителка, използваща най-лошите инстинкти и импулси на всекиго — саудитската склонност да се откупват или да се погребват неприятностите, американската склонност да правим идиотски отстъпки в името на дипломацията, петрола или политическата линия. Нямах представа как се е удържала от усмивка. Аз не бих издържал. Никой не подозираше на какви глупаци се правим.
А по-късно, съобщавайки на русата репортерка за Шараби, Биан вероятно бе споменала и саудитските принцове. За всеки случай. Този път Вашингтон нямаше избор; наложи се да поискат тяхното екстрадиране.
Саудитците имаха избор, но вече бяха опитали вариант А — да се откупят, тъй че минаха на вариант Б — погребение.
За Махмуд Шараби публичното разобличение на неговите лъжи и предателства означаваше сериозен риск за политическите му амбиции; за двамата принцове означаваше смърт.
И тъй, бях стигнал по обратен ред от Я до М. Вече знаех достатъчно, за да правя предположения за мотива и намеренията на Биан. Но все още липсваше част от мозайката — може би най-важната част. Затова набрах един телефонен номер и отсреща отговори гласът на Бари Ендърс. След като се представих, той саркастично отвърна:
— Дръмънд? Дръмънд? Извинявай, не си спомням такъв човек.
— Бях зает, Бари. Все някой трябваше да спечели войната.
— А, значи сме спечелили? — Той се изсмя злобно. — Къде си?
— Върнах се. Нещо ново?
— Да, има известен напредък. Чакай. Трябва да се преместя. — След малко попита: — Докъде бях стигнал? А, да… телефонната справка за Даниълс. Домашният му телефон е на фирмата „Спринт“. Взех от там имената на неговите приятели и ги посетих.
— И какво?
— Първо да кажа, че без него две от дамите ще останат на сухо. Нали ме разбираш?
— Бил е великодушен кавалер.
— Да ти имам езика. Третата дама се казва Джоан Карудърс. Каза, че го подозирала в изневяра. Смятала да го зареже.
— Ревност. Става за мотив, нали?
— Има и още. В апартамента на Даниълс нямаше мобилен телефон. Нали? В „Спринт“ също нямаше сметка на негово име за мобилен телефон, затова решихме, че не е имал такъв. Слушаш ли ме?
— Да.
— Аз обаче се замислих — в днешно време човек да работи за Пентагона и да няма мобилен телефон? Поразрових се и излезе, че е ползвал друга фирма — „Сингюлар“.