— И какво откри там?
— Още обаждания до същите три дами, но имаше и разговори с четвърта.
Знаех какво предстои и за да му спестя усилията, казах:
— Биан Тран.
Знаех също защо не намерихме мобилен телефон в апартамента. Пак работа на Биан Тран. Задигнала е телефона, за да не разкрием нейните разговори. Умно момиче.
— Какво става, Дръмънд? — попита Ендърс.
Ставаше това, че нито можех, нито исках да позволя на Бари и на полицията да продължат разследването. Първо, както казах, въпросът вече беше личен и трябваше да го уредя сам. Освен това, ако предположенията ми се окажеха верни, всички замесени щяха здравата да си изпатят. Макар да знаех, че няма да го приеме добре, реших да направя на Бари една голяма услуга.
— Става не каквото си мислиш — излъгах аз. — Даниълс беше заподозрян в шпионаж, казах ти. А Биан водеше разследването. Тъй че си прав, тя го познаваше отпреди. И наистина са разговаряли по телефона.
— Когато става дума за шпионаж? По открита линия? Толкова глупав ли ти изглеждам?
Всъщност Бари Ендърс изобщо не беше глупав. От всички хора, замесени в случая, той беше най-умният и стигна най-близко до истината.
Е, всъщност това го поставяше на второ място. След Биан. А Шон Дръмънд, който видя с очите си всеки неин ход, се оказа най-големият малоумник.
Защото и тук Биан бе заложила на най-лошите чиновнически инстинкти — стремежът на всяка цена да се потулват неуспехите и скандалите. А правителството не я разочарова; пратиха федералните да спрат разследването на Ендърс и Биан спечели онова, от което се нуждаеше най-много — време.
— Свършиха ли ти отговорите, Дръмънд?
Не още.
— Биан имаше задача да създаде връзка, да спечели доверието му и да се опита да узнае за дейността му — обясних аз. — Не само разговаряха по открита линия, но и няколко пъти се срещнаха на обществени места.
— Тя не ми каза, че е познавала Даниълс.
И на мен, Бари.
— Какво да ти кажа? Беше строго секретно разследване.
— Тъй значи. — Дълга пауза, изпълнена със съмнение. После Бари още веднъж потвърди високото ми мнение за него. — Проверих и нейните телефонни разпечатки, както и кредитната й карта.
— И какво?
— Имали са две срещи. На 20 септември приятна вечеря в „Мортън“. Тя си поръчва омар, той пържола и някой е изпил пет уискита и две бутилки скъпо червено вино. На 15 октомври гледат балет в Кенеди Сентър — билетите са по две стотачки единият. И знаеш ли кое е най-интересното? Тя е направила резервацията по телефона, пак тя е платила и билетите, и вечерята. Не с кредитна карта, в брой.
— Не ми казваш нищо ново. Пише го в отчета й за разходите.
— Като данъкоплатец съм възмутен. Видях другите приятелки на Даниълс. Можела е да го свали, без да похарчи и цент.
— Такава е новата, смекчена федерална политика. Гледаме да ги вкараме зад решетките с приятни спомени. Бари, тя не е заподозряна.
Този път в гласа му прозвучаха стоманени нотки.
— Аз съм ченгето. Аз решавам кой е заподозрян и кой не. И ти казвам, че тя е заподозряна.
— Забрави за нея.
— Къде е тя?
— Там, където не можеш да я намериш. Тя…
— Не мога ли? Само гледай.
— В Ирак е и…
— С една призовка ще го уредим. Да я качат на първия…
— Млъкни и ме слушай, Бари. — Той наистина млъкна. — Преди два дни Биан беше простреляна и отвлечена от терористи.
Стана съвсем тихо.
— Терористите не приемат призовки — напомних му аз.
Той не отговори.
— Всички се чувстваме зле, Бари. Тя е сред падналите герои. Ако продължиш да натискаш, ще те изкарат пълен боклук.
Очевидно не това бе очаквал да чуе и за момент долових в тишината смайването му. Накрая той каза:
— Ами аз… — Не довърши и пак помълча. — Знаеш ли какво? Ако ми даваха по един долар за всяка твоя лъжа, и аз щях да вечерям в „Мортън“.
— Обади се на отдела за връзки с обществеността в Пентагона. Ще ти потвърдят, че се води безследно изчезнала.
Той обеща, или по-скоро заплаши, да направи точно това. С тази нотка на недоверие приключихме разговора.
Имаше още една нишка за разплитане и в нейния край беше Филис. Набрах номера и когато тя вдигна след втория сигнал, казах:
— Обажда се Дръмънд.
— Къде си? — попита сприхаво тя.
— Върнах се — отговорих любезно аз. — И между другото благодаря, че не ми взриви самолета. Държах на него. Наистина. Получи ли съобщението ми за Хършфийлд и Тайгърман?
Филис не се впечатляваше от параноята ми, но много я дразнеха дребните нарушения на правилника.
— Знаеш много добре, че не биваше да оставяш съобщение — каза тя. — Ами ако бях загубила телефона или не си бях проверила пощата?