— Щяха да умрат. И какво? Никога не съм ги харесвал. Ти също.
— Нямаше да си толкова нагъл, ако наистина бяха мъртви.
— Тъй ли? Такива като тях с лопата да ги ринеш. Пълно е с високомерни умници.
— Не ми харесва отношението ти.
Там беше цялата работа. Филис бе решила, че не иска да знам някои неща, а накрая излезе, че точно тях трябва да знам. Като адвокат съм свикнал клиентите да ме лъжат и да крият важни сведения, защото са виновни. Сега идваше време да узная каква е вината на Филис.
— Кажи ми защо пусна онова съобщение — каза тя. — Каква е заплахата за Тайгърман и Хършфийлд?
— Не съм в настроение — отвърнах аз и смених темата. — Хей, какво ще кажеш за мъртвите принцове? Дали онзи твой приятел, шейхът, не е превъртял?
— Много е неприятно. Турки дори не приема обажданията ми. В нашия занаят подобни споразумения са свещени. — Тя добави със заплашителен тон: — От Вашингтон искат пълно разследване.
— Значи сега ще разследваме собственото си разследване. Осъзнаваш ли колко тъпо звучи? — След малко добавих: — Напомни им, че резултатите от едно разследване невинаги са приятни. Да имат едно наум.
Сега тя усети, че Шон Дръмънд е проблемен служител, с когото шега не бива. Гласът й стана по-дружелюбен.
— Шон, ела веднага в Лангли. Всички те чакаме.
— Нямам такова намерение. Сега съм черната овца на професията. — Помълчах. — Нали ти казах да се отървеш от мен. Трябваше да ме послушаш.
— Не ставай глупав.
— Знам всичко, Филис. За изтеклата информация, за убитите войници и за опитите на Управлението да замаже нещата. Не знам дали изобщо е трябвало да се крие. Но сега — в никакъв случай.
Филис дълго мълча. Бях прехвърлил разговора от абстрактното към конкретното и тя се нуждаеше от време, за да обмисли положението. Накрая попита:
— Какво искаш?
Умница.
— Име. Куриерката на секретната група.
— Не знам за какво говориш.
Изчаках мълчаливо.
— Откъде знаеш, че е жена?
— Губиш си времето с глупави въпроси. Намирам се на три минути път от сградата на „Уошингтън Поуст“. Стига ти и една минута, за да ми отговориш. Разбрахме ли се?
Отново дълго мълчание.
— Даян Андрюс.
— Какво стана с Даян Андрюс?
— Защо трябва да е станало нещо?
— Кой е любимият ти репортер от „Поуст“?
— Шон, моля те, нека…
— Лично аз се чудя кой заслужава повече наградата „Пулицър“ — близкоизточният отдел или националният. Ти как мислиш?
— Мъртва е.
— От какво? Сърдечен удар? Още едно фалшиво самоубийство? Скиорска злополука? От какво спря сърцето й, Филис?
— Не… Беше убийство. Очевидно убийство.
— Разкажи ми.
— Преди около седем седмици излязла късно вечерта за редовния си крос в парка и някой й сцепил челото с брадвичка. Няма отпечатъци, няма следи. Дори стъпките са заличени с метла. По ръцете й имаше белези от опит за съпротива, а убиецът е нанесъл удара с дясната ръка.
— И очевидно не е заловен. Кои са заподозрените?
— Няма заподозрени. Само теории.
Нямало заподозрени? Замислих се над това.
— Но ти знаеш, че е било предумишлено и планирано, а убиецът е познавал достатъчно добре полицейските процедури, за да прикрие уликите. Знаеш, че жертвата не е случайна и престъплението вероятно е свързано с нейната работа.
— Да, така предположихме.
По всичко приличаше на убийството на Клиф Даниълс, освен че убиецът не бе направил опит да прикрие причината за смъртта. Но преди да направя решителния извод, трябваше да узная повече. Реших да изпробвам с изстрел наслука.
— Била ли е измъчвана?
— Да… не. Два пръста бяха отсечени. Малкият и безименният на дясната ръка. Може да е било мъчение. Но може и просто да се е опитала да отблъсне удара.
— Как изглеждаше? Като външност?
— Не смятам, че има значение.
— Ей, колко хубава сграда. На две крачки съм от „Уошингтън Поуст“. Как мислиш, дали ще ме снимат? Нямах време да се избръсна.
— Престани да ме заплашваш.
— А ти започни да говориш истината.
— Добре… не беше… не беше особено привлекателна. Ниска, закръглена, тъмнокоса и… защо питаш?
Сега беше мой ред да задавам въпроси, затова пренебрегнах нейния и отново попитах:
— Значи се разтревожихте, когато узнахте, че е убита?
— Да, обезпокоихме се. Тъжно. Даян беше от нашите, Шон. Беше мил човек и всички я обичаха. Почти двайсет години вярна и честна служба.
— Знаеш какво имам предвид.
— Да, обмислихме го. Как иначе? Но нямахме предпочитания към една или друга теория.
— Разкажи ми за другите теории.
— Андрюс беше работила и по други деликатни операции. Чудовищата от нашето минало често имат дълги сенки.