Чувствах се раздвоен както никога през живота си. Въпреки всичко все още бях малко влюбен в Биан Тран и ужасно ревнувах от Марк Кембъл. Спомнях си как веднъж Биан каза, че обичта няма минало време. Спомнях си също как Шон Дръмънд цинично и недоверчиво сметна това за лигава и наивна фантазия. Но за Биан не беше така. Тя жертваше всичко постигнато — кариера, гражданство, може би дори живота си — заради един мъж, който дори не бе жив, за да оцени жеста. Всеки мъж би бил щастлив да е на негово място. И всяко правителство би трябвало да умира от страх пред подобна жена.
Защото, честно казано, аз одобрявах много от действията на Биан; на някои се възхищавах и дори завиждах. Вашингтон бе отнел на Биан нещо скъпо и в замяна тя също му отне нещо, което Вашингтон обичаше — арогантното убеждение, че може да заблуждава повечето хора почти винаги.
Обективно погледнато, стореното от нея беше морално двусмислено: предателство за едни, възмездие за други.
Убийство — там минаваше границата. Злото не се поправя със зло; то не връща мъртвите и не лекува болката. Можех да й простя, ако беше убила в миг на ярост, а и законът признава смекчаващи вината обстоятелства, когато страстта е надделяла над разума. Но случаят не беше такъв.
Точно пред мен се появи табела с номер 48. Забавих крачка и се огледах. Биан щеше да бъде цивилна, а аз бях с униформа, тъй че й давах голямо предимство. Изгубена сред тълпата, тя щеше да ме забележи отдалече. Освен това около изход 48 гъмжеше от дребни хора и аз се чувствах като Гъливер в Страната на лилипутите.
Отидох до преградната стена, зад която беше чакалнята, подпрях се небрежно и надникнах иззад ъгъла. Самолетът явно щеше да бъде препълнен и всички седалки бяха заети, някои пътници дори лежаха на пода, други се бяха струпали на групички и си бъбреха. Но от Биан нямаше и следа.
Като имах предвид колко е талантлива в маскировката, огледах тълпата отново, опитвайки да си я представя като блондинка, брюнетка, ученичка, грохнала бабичка. Напразно. Повечето пътници бяха азиатци и ако беше маскирана, нямаше начин да я позная.
Напуснах скривалището си и отидох до билетното гише, където няколко души чакаха за смяна на местата и други услуги. В днешно време хората уважават униформите, затова се пъхнах пред една стара дама, която спореше с изтощената служителка зад гишето.
— Извинете, госпожо — казах аз и се обърнах към нея. — Бихте ли проверили дали Биан Тран има запазено място за този полет?
Тя хладно отвърна:
— Информацията е поверителна.
— Естествено. Елате за малко, ако обичате.
Тя не знаеше с кого си има работа и плахо се озърна към пазача, който стоеше край изхода. Усмихнах се успокоително и казах:
— Правителствена задача. Моля ви. Само за малко.
— О… добре.
Тя дойде при мен до прозореца. Извадих удостоверението си от ЦРУ и я оставих да го разгледа. В авиолиниите напоследък изпитват съвсем разбираем ужас от терористи и преди жената да изпадне в паника, побързах да я успокоя:
— Мис Тран работи за нас.
— О…
— Надявам се да го запазите в тайна. Подозираме, че мис Тран хитрува с командировъчните и включва в сметката билета на своя приятел, който може би пътува със същия самолет. — Усмихнах се любезно и добавих: — Правителството може и да прецаква всички ни, но не обича да го прецакват.
Тя се усмихна на шегата и не попита защо човек от Управлението ходи с военна униформа. И по-добре, защото не бях си измислил обяснение.
Върнахме се на гишето, тя въведе в компютъра името на Биан и каза:
— Да, има резервирано място. 34В.
— Кой е на 34А?
Жената погледна отново.
— Мистър Артър Клайд.
— А на 34С?
— Мисис Лан Тран.
Бинго!
— Има ли потвърждение за мис Тран?
Служителката пак се вгледа в екрана и поклати глава.
— Тя има електронен билет. Не е длъжна да потвърди.
Намигнах й.
— Благодаря от името на правителството.
Тя също намигна и отговори:
— Ще ви повярвам, ако ми намалите данъците. А сега извинявайте, но трябва да обявя отвеждането към самолета.
Отидох в отсрещната чакалня за изход 47 и застанах зад една дебела колона, откъдето можех да наблюдавам незабелязано. Първите пътници от полета за Сеул вече се подреждаха на опашка, стискайки документите си и бордните карти.
Макар че Биан имаше резервация, аз все още не се чувствах спокоен, защото вече имах представа как работи умът й. Знаех, че е умна, хитра и адски изобретателна. Това можеше да е поредната хитрост. С други думи време беше да се замисля дали резервацията не е опит да бъда отклонен от нещо друго. Може би прекалявах с подозренията, но в никакъв случай не бих си позволил да я подценя.