Може би говореше самолюбието ми, но не бях в състояние да повярвам, че Биан е безмилостна убийца. Знаех какво ще стане, ако я задържа — неминуема присъда за убийство, вероятно и за държавна измяна плюс още няколко по-дребни обвинения, добавени за всеки случай от усърдния прокурор. Едва ли щяха да я екзекутират, но със сигурност щеше да остане до края на дните си в „Левънуърт“ и да знае, че аз съм я обрекъл на тази съдба.
Можех ли да поема такава отговорност? Какво бих сторил, ако голямата ми любов загинеше само защото шепа вашингтонски бюрократи са се боричкали за кариера? Не знаех и се надявах никога да не разбера. Но ми се иска да вярвам, че бих намерил някакъв изобретателен начин да ги накарам да си платят.
Значи решено; щях да я пусна, но първо исках да си поговорим. Исках да й кажа, че знам какво се е случило. Да кажа колко съжалявам за болката й. И най-вече след всичко, което бяхме преживели заедно, исках да се сбогувам.
Тъкмо прекрачвах напред, когато някой ме хвана за ръката. Завъртях се и някакъв мъж с тъмен костюм каза:
— Извинявайте, сър. Сержант детектив Джоунс. Бихте ли дошли с мен?
Костюмът изглеждаше елегантен и скъп, а човекът беше висок колкото мен, но по-едър и широкоплещест.
— Защо? — попитах аз.
— Една жена съобщи, че я е нападнал униформен войник. Отговаряте на описанието.
— Нямам представа за какво говорите.
Той се усмихна и стисна по-здраво.
— Всички казват така.
Озърнах се и видях, че пред Биан и майка й има само двама пътници.
— Покажете ми значката си — казах аз.
— Разбира се. След като дойдете с мен.
— Дайте ми само минутка. Трябва да се сбогувам с една приятелка, после ще дойда да ви обясня, че сте въздух под налягане.
— Предпочитам да ми го обясните още сега.
Тоя тип беше по-гадно копеле и от мен. Пак се озърнах. Майката на Биан подаваше бордната си карта. Опитах да се отскубна, но непознатият стисна здраво и каза:
— Не ме карай да те закопчавам. Хайде, приятел, тъй ще е по-добре и за двама ни.
— Разкарай се.
Той посочи към коридора.
— Моят партньор е с жертвата. Нека да те погледне набързо. Ако не си ти, веднага те пускам.
Вече и Биан подаваше бордната карта.
Пресегнах се, извъртях китката му и казах:
— Не се заяждай с мен, ще те заболи.
Усетих как в гърба ми опря нещо кораво и кръгло.
— Не, няма — рече той. Притисна пистолета по-силно и добави: — Не ме карай да стрелям, че ще подплашим туристите. Върви бавно… и да приключваме.
Озърнах се и видях как Биан излиза през вратата, как отива към самолета, към новия си живот и напуска завинаги моя. По дяволите.
Детективът оставаше плътно зад мен, докато вървяхме към изход 20, където друг мъж с тъмен костюм разговаряше с умерено привлекателна млада жена — и тя облечена в същите тонове. Моят човек каза на дамата:
— Този ли ви нападна? Огледайте го внимателно.
Тя се вгледа в лицето ми, после раздразнено отговори:
— Не, беше нисък и пълен. Нали ви казах.
Пистолетът изчезна. Завъртях се срещу детектива.
— Кой ви изпрати?
— Не се впрягай, приятел. Стават такива работи.
Кръстосахме погледи.
Младата жена се намеси.
— Казах ви, господин полицай, не беше чак толкова зле. Може войникът да е имал лош ден. Да забравим. Не искам да повдигам обвинения.
Точно както очаквах, детективът сви рамене, обърна се към партньора си и рече:
— Е, какво да се прави?
Жената тръгна към електробусите за главния терминал.
Трябваше да разберат, че съм наясно, затова казах на двамата детективи:
— Покажете ми значките си. Искам да подам жалба.
Онзи, който бе чакал с жената, погледна моя човек. Усмихна се злорадо и отговори от името и на двамата:
— Я си гледай работата. Приятен ден.
Двамата си тръгнаха, а аз останах да гледам след тях, докато се изгубиха. Имам нюх за ченгета, а тия типове не бяха такива. И младата дама не беше никаква жертва.
Искаше ми се да беснея, но открих, че се усмихвам.
Биан Тран ме бе надхитрила за последен път.
41
Отключих вратата на апартамента, влязох и щракнах лампата.
Първото, което видях, беше и добро, и лошо. Никаква промяна в мое отсъствие. Цареше пълен хаос, значи чистачката не бе идвала да подреди — вероятно защото нямам чистачка.
Ако ви интересува, по принцип съм много спретнат и подреден, което май е единствената ми добродетел, но в бързината да се подготвя за полета до Ирак бях оставил жилището досущ като Берлин след нахлуването на руската армия. Ако още ви интересува, апартаментът е малък, обзаведен с евтини вехти мебели от разпродажби и грамаден, потресаващо скъп телевизор — на това му се вика ергенски шик.