Тя се вгледа в клечките за хранене, после вдигна очи към мен и попита:
— Колко ще струва?
— Повече, отколкото можеш да ми предложиш. Високопоставени хора извършиха лоши и безчестни дела. Заслужават да бъдат наказани. Трябва да бъдат наказани.
Тя набоде още едно оризово топче и го огледа, навярно за да не гледа мен.
— Днес цял следобед аз и директорът бяхме в Белия дом. Президентът и съветникът по националната сигурност вече са напълно осведомени. — Тя остави клечките, избърса устните си със салфетка и се замисли. — На Томас Хършфийлд беше предложено престижно назначение извън Министерството на отбраната. Предупредиха го, че предложението е в сила до утре. А Албърт Тайгърман днес изведнъж проумя, че трябва да отдели повече време на семейството си. Утре сутрин президентът с дълбоко съжаление ще приеме оставката му.
Малко се изненадах от новината. Но не бях напълно доволен.
— Това ли е всичко?
— Дори и най-голямата глупост не е престъпление, Шон. Погледни го по този начин: хиляди войници отдадоха живота си, за да успеем в Ирак. Вече няма значение как стигнахме дотук или какви безумия са извършени междувременно. Важното днес — единствено важното — е как ще излезем и какво ще се случи, ако си тръгнем прибързано.
Вече бяхме стигнали до същината на проблема. Аз нямаше да сваля картите, а Филис нямаше да ме притиска.
— Ако си помислиш — каза тя, — всички войни са политически провал на едно или друго ниво. Пърл Харбър не биваше да се случи. Атаката срещу Корея бе резултат от ужасяваща глупост във Вашингтон, а намесата на Китай — провал след провал. А след това Виетнам… — Тя стисна ръката ми. — Трябва ли да ти обяснявам?
— А какво ще получи Управлението?
— Удовлетворение от добре свършената работа.
— Моля?
— Не сме изнудвали администрацията, както вероятно намекваш. Виновниците ще бъдат наказани. Нищо друго не искахме. Доволни сме. И ти би трябвало да си доволен.
— Ама не съм — възразих аз. — И освен това забравяш нещо.
— Тъй ли?
— Много добре знаеш. Махмуд Шараби.
— А, той ли? Двайсет хиляди бунтовници в Ирак всяка нощ сънуват как го убиват. Все на някого ще му провърви. От мен да го знаеш.
Звучеше като обикновена статистика, но не ми се вярваше да е само това. И не исках да знам.
Момчето се появи с бяла риба и ориз за Филис, а на отделно блюдо имаше два големи хамбургера, пликче с картофи и две студени бири за мен. Филис се разсмя и обясни:
— Момчето те помни. Целият персонал те помни.
Захванахме се с храната. За да е по-приятно, сменихме темата, та да не се изкушавам да я сграбча за гърлото. Филис предсказа, че президентът ще спечели утрешните избори и че според нея така е редно — сам е забъркал кашата, сам да си я сърба.
Аз обаче бях задал един въпрос, на който Филис така и не отговори. Защо бе оставила Биан да се измъкне? Впрочем вече и сам се досещах.
Защото, докато пътувах от летище „Дълес“ към апартамента си, отново събрах две и две и този път резултатът излезе верен. Детективът със скъпия костюм, неговият партньор и жертвата не работеха за Биан. Бяха хора на Филис, пратени да следят Биан още от кацането й в Делауеър и да се погрижат за нейното безпрепятствено бягство. Когато прекрачих напред и изглеждаше, че ще я спра, те се намесиха.
Но това все още не отговаряше на въпроса. А и Филис никога нямаше да ми каже; във всеки случай не и истината. Защото, макар че за нищо на света не би го признала, Филис не е тъй безчувствена и жестока, както изглежда. Но иначе кой би се плашил от нея?
Сигурен бях, че тя също съчувства на Биан, а може би и изпитва вина, че нейното Управление е допринесло за гибелта на Марк. Може би смяташе, че страната дължи на Биан шанса да раздаде правосъдие, а после да започне нов живот. Естествено, за това помогна и фактът, че желанието на Биан за лична мъст съвпадна с чисто професионалния стремеж на Филис да узнае какво се е случило.
Спомних си онзи момент в база „Алфа“, когато влязох в заседателната зала — Биан й показваше снимката на Марк — и очите на Филис изглеждаха навлажнени.
Масата бе разчистена. Сервираха ни кафе. Общите приказки свършиха и Филис подхвана по същество:
— В Ирак ти ми каза, че искаш да напуснеш. Още ли си на същото мнение?
— Ето ти един намек. Днес си прибрах вещите от бюрото. Оставих ти кратка бележка.
Тя очевидно знаеше това и каза:
— Не бива да се поддаваш на чувства, когато взимаш важно решение.
— Знаех, че ще го кажеш.
— Не бих искала да те загубя.
— Ще свикнеш.
Тя вдигна кафеника и попита:
— Още една чашка?