— Ти ме превърна в посредник, Филис. Биан също. Държахте ме на тъмно, пробутвахте ми лъжи и ме смятахте за глупак.
— Значи всичко опира до самолюбие?
— Не. Да.
— Мога ли поне да те заинтересувам с една последна мисия? Родината се нуждае от теб.
— Намери друг щастливец.
— Само няколко седмици. Нищо повече. Дължиш ми още две години. Приеми и ще ти уредя добро назначение в армията, ако все още го искаш. Честна дума.
— Ще ме освободиш още сега.
— Или какво?
— Или ти обещавам две непоносими години. Знаеш, че съм способен.
Тя се усмихна на заплахата и каза:
— Изобщо ли не си любопитен да чуеш за мисията?
— Последния път бях любопитен. Потърси си човек, който още ти вярва. С други думи — глупак.
— Няма такъв вариант, Шон.
— Защото никой не ти вярва?
— Защото никой друг няма необходимата подготовка.
— Тогава промени изискванията.
Тя се приведе и извади нещо от чантата си. Бял плик. Вгледа се в него, после небрежно го побутна през масата. Не го взех.
— Страх ли те е да погледнеш? — попита Филис.
— На Бермудите ли е мисията?
— Не.
— Значи неподходящо място. Забрави.
— Най-обикновено вербуване — обясни тя. — Евентуален агент, който силно ни интересува. Имаме основания да смятаме, че няма да е трудно.
Не отговорих.
— През този сезон времето там е чудесно. Топли ветрове, тропически залези, симпатичен народ, разкошни плажове.
— Значи мястото е гадно.
— Не, чудесно е.
— Така каза и когато ме прати в Ирак.
— Добре де, там властва жестока диктатура и може да е малко опасно. Ще ти трябва добро прикритие и стабилна подкрепа от посолството. А ако те хванат, затворите са ужасяващи. Трябва да бъдеш много внимателен.
— Не ме изкушавай.
— Задачата е много важна. Американските корпорации проявяват изключителен интерес към страната, както и нашият военен флот. Бъдещата й стратегическа стойност може да се окаже огромна.
— Филис, не ме ли чуваш? Да ти кажа ли в прав текст какво да направиш с мисията?
Търпението й се изчерпа. Тя се приведе над масата и отсече със стоманени нотки в гласа:
— Дръмънд, отваряй проклетия плик. Веднага.
Защо пък не? Отворих го и видях вътре самолетен билет първа класа, кратко описание на мисията, име, текущ адрес и кратки данни за обекта на операцията.
Филис бе права. Вербовката нямаше да е трудна. А от обекта щеше да излезе страхотен агент.
Оставих плика на масата и казах:
— Мъчиш се да ме разкараш от страната за няколко седмици, додето бурята отшуми.
— Не отричам.
— А аз не приемам подкупи.
— Не ставай глупав. Всеки си има цена.
— Откъде да знам, че адресът е верен?
— Вярвай ми.
Изгледах я втренчено.
Тя бързо добави:
— Наш човек от посолството чакаше, когато Биан кацна в Сайгон, известен днес като град Хо Ши Мин. Ужасно и мрачно име, ако питаш мен. Имам толкова хубави спомени от времето, когато още беше Сайгон.
— Филис!
— Добре де. Човекът ги проследи. На този адрес има сиропиталище. Управлява го лелята на Биан, по-малката сестра на майка й.
Прибрах билета и справката във вътрешния си джоб.
ОТ АВТОРА
Както и другите романи за Шон Дръмънд, това не е военен роман, а криминална и юридическа загадка, която просто се развива на военен фон и в случая този фон включва Ирак.
Дълго размишлявах, преди да се захвана с книга, засягаща текущ конфликт. Нито един писател — или поне нито един автор с амбиции за търговски успех — не пише политическа полемика. Политическият климат в Америка днес е богат на страстни, понякога дори истерични конфликти и според мен това е за добро. В една действаща демокрация гражданите трябва да се вълнуват, да участват, да надигат глас и войната определено трябва да предизвиква нашия интерес.
Аз влязох в армията точно когато преминавахме от големи наборни въоръжени сили към много по-малки и волнонаемни. Като оставим другите въпроси настрана, за мен и за мнозина най-тревожното бе, че американската армия вече няма да бъде отражение на нашата пъстра нация и страната вече няма да ни смята за граждани с пагон, а за най-обикновени войници. За щастие второто опасение не се сбъдна. Американците не загубиха своята обич и уникална загриженост за хората в униформа, а управляващите във Вашингтон не се изкушиха да приемат войниците като пушечно месо, като експедиционен корпус, който може да бъде пожертван и заменен с нов.
Нямах намерение да пиша роман с политически уклон и се надявам да не бъде приет като такъв.
И тъй, защо рискувах с роман за Ирак? Защото днес сме на кръстопът заради една страна — и една част от света, — за която повечето американци знаят учудващо малко. Срещал съм хиляди американци, посещавали Париж, Хонконг или дори Кения; все още очаквам да срещна такива, които ще ми разкажат за прекрасните плажове на Йемен (всъщност йеменските плажове не са чак толкова прекрасни).