— Не съм и чувала за такова.
— Имаше ли писмо?
Тя поклати глава.
— Но това нищо не значи. Чувала съм за случаи, когато оставят писмо в службата си или дори го пращат по пощата.
Тя отиде до тоалетката и взе да оглежда нещата по нея: гребен и четка, огледалце, няколко мъжки дреболии. Последвах я и попитах:
— Как е открито тялото?
— Жертвата ползва… ползвала е услугите на чистачка. Жената имала ключ, в девет сутринта влязла и заварила тая каша.
— Което означава, че при идването й външната врата е била заключена. Нали така?
— Вратата се заключва автоматично. И не… няма следи от взлом.
— Ченгетата провериха ли вече? — Знаех, че по-късно ще ми зададат този въпрос, затова не пропуснах да се осведомя.
— Да, провериха. Може да се влезе само през външната врата или през плъзгаща се стъклена врата към балкона. Балконската врата също е заключена, ако ви интересува. А и сме на дванайстия етаж.
— Кой повика полицията?
— Чистачката. Набрала 911 и от там я прехвърлили към участъка.
Вече знаех това, но когато пропуснеш да зададеш дежурните въпроси, хората стават подозрителни и почват да разпитват теб. Картата ми от ФБР изглеждаше достатъчно автентична, за да мина покрай полицая на входа; сега само трябваше да избягвам сериозните разговори, които биха разкрили колко съм бос. Това го умея.
— Къде е чистачката? — зададох аз следващия дежурен въпрос.
— В кухнята. Казва се Хуанита Перес. Млада, около двайсетгодишна. Силно набожна католичка, вероятно нелегална имигрантка и в момента извънредно разстроена.
— Не се и съмнявам.
Нали разбирате, бях пристигнал в апартамента с очакването да видя труп, но въпреки това зловонието и гледката ме потресоха. Хуанита може да е очаквала разхвърлян апартамент, но не и мъртъв клиент, особено пък в такова ужасно състояние, а още по-малко проверка дали има зелена карта.
Опитах се да си представя момента, когато тя влиза в спалнята, може би привлечена от миризмата, помъкнала кофа за чистене, четка за прах или някакъв друг инструмент на занаята си. Отваря вратата, прекрачва вътре и що да види: чисто гол мъж, проснат по гръб, с омотани около краката чаршафи. На нощното шкафче има пълна чаша вода, а на пода до леглото се валя купчина дрехи: черни чорапи, бели боксерки, смачкани кафяви мокасини, костюм, бяла полиестерна риза и убийствено грозна вратовръзка — на зелени и кафяви ивици, с летящи птички. Много безвкусно, но по всичко личи, че с тези дрехи е бил на работа предния ден. За наблюдателното око това е своеобразна улика.
Освен това изпод леглото се подаваше само ъгълчето на ожулено кожено куфарче, от което не откъсвах очи — причините ще обясня по-късно.
Всъщност аз дори неусетно пристъпих натам, лекичко сложих крак върху куфарчето и натиснах. Съдържанието изглеждаше твърдо и плоско — дебел бележник или може би лаптоп. После избутах куфарчето по-далеч под леглото и за да разсея мис Тран, посочих купчината дрехи.
— Съблякъл се е набързо.
— Ами… обзалагам се, че не му е било до сгъване и подреждане.
Кимнах. Знаех, че от гледна точка на поведението това донякъде съвпада със самоубийството, а донякъде — не. Застанали пред бездната на небитието, хората се съсредоточават единствено върху настоящия миг и напълно забравят за утрешния ден, защото за тях той няма да дойде.
Но, от друга страна, самоубийците рядко са тъй забързани и немарливи. Първо, те вече са господари на съдбата и участта си. Някои се борят с изкушението, други се наслаждават на момента. Каквато и смес от страдания да ги е довела дотук, сега тя ще бъде прогонена, заличена… завинаги. Настава покой, може би дори миг на съзерцание. Някои съчиняват обяснителни, гневни или извинителни писма; мнозина стават удивително спокойни и превръщат действията си в ритуал.
Веднъж един познат психиатър ми обясни всичко това и добави, че конкретният метод на самоубийство често разкрива много за настроението и душевното състояние на жертвата.
Мъртъвците не говорят, както са казвали някога ония симпатяги, пиратите. Но в много случаи ни оставят пътеводни послания.
Един често срещан и навярно логичен импулс е стремежът към безболезнен или поне бърз край. Но най-важното е как го постигат.
За повечето самоубийци осакатяването, изгарянето или обезобразяването на собственото тяло е неприемливо; оттам идват и предпочитанията към свръхдозата, отровата, въглеродния окис или найлоновата торбичка върху главата — методи, оставящи опустялото хранилище на духа непокътнато, което по една или друга причина има значение. Други превръщат последното си съзнателно действие в обществен спектакъл — хвърлят се от високи сгради над оживени улици или събират публика, като се обаждат на ченгетата. Трети избират точно обратното, търсят уединено място да изтрият всяка следа от своето съществуване и скачат безименни от високи мостове над дълбоки води или предизвикват пожар, за да изпепелят телата си.