— Ъъъ…
Той ме погледна втренчено.
— Колко самоубийства сте разследвали?
— Не знам. Доста. В района живеят много хора, подложени на стрес, Самоубийствата са по-чести, отколкото убийствата.
— Колко от тия самоубийства са били извършени с огнестрелно оръжие?
— Няколко. Може би три за последната година. По-често прибягват към свръхдоза или си режат вените. Сред самоубийците преобладават тинейджъри, които не могат да си позволят…
— Разбирам… благодаря. Забелязахте ли пръски от кръв по пистолета?
— Да, има няколко. Стреляно е от упор и част от кръвта е отхвръкнала назад. Освен това дори и с просто око различих барутно обгаряне по лявото слепоочие на жертвата. Това означава…
— Знам какво означава — прекъснах го аз. — Установено ли е, че пистолетът принадлежи на жертвата?
— Не още. За да видим серийния номер, трябва да обърнем оръжието. А ние не променяме нищо на местопрестъплението, докато не приключа с огледа.
Посочих заглушителя.
— Виждали ли сте някога самоубиец да използва такава чудесия?
— Ъъъ…
Побързах да уточня:
— Да или не?
— Не.
— Не ви ли се струва странно?
— Оставям изводите на детективите.
— Както е редно. Но сега питам за вашето мнение.
— Да. Необичайно е.
Всъщност сигурен бях, че Тим го смята за повече от необичайно, направо за подозрително, макар че орбитата на предпазливите прилагателни неумолимо го засмука назад и той предположи:
— Вероятно можем да допуснем, че не е искал да стресне съседите. Последна проява на учтивост, тъй да се каже. Или не е искал да го открият. Виждал съм самоубийства, при които жертвите полагат големи усилия да останат незабелязани.
— Ясно.
Понякога всичко е в дреболиите. Като цяло приличаше на самоубийство почти във всяко едно отношение; всъщност във всичко освен в две малки подробности. Първо, онова вкаменено изражение върху лицето на Даниълс — широко отворени очи и изкривена уста, смес от застинал потрес и смайване. Имам чувството, че част от секундата преди да забият куршум в собствената си плът, повечето хора инстинктивно затварят очи, стискат устни и напрягат лицевите си мускули — ще боли, много ще боли, затова умът и тялото реагират неволно, дори подсъзнателно на очакването за болка.
Следователно потресът и смайването изглеждаха неуместни. В края на краищата идеята за самоубийство е била негова. Облекчение, гняв, печал, болка — поотделно или в комбинация, това са израженията, които би трябвало да открием върху посмъртната маска.
И, второ, заглушителят беше пълна щуротия. Ако допуснех, че пистолетът принадлежи на Клифърд, веднага изскачаха възражения: заглушителите са скъпи, трудни за намиране и необичайни дори за радикалните любители на оръжия. Нали разбирате, тия типове си падат най-вече по шумотевицата. Не, заглушителите са инструмент за наемни убийци.
Само по себе си нито едно от тия несъответствия не оборваше версията за самоубийство, нито пък подсказваше възможността за убийство. Взети заедно обаче, те повдигаха съмнения, а съмненията са като термитите — пренебрегнеш ли ги, носиш си последствията.
Канех се да задам на Тим нов въпрос, когато чух стъпки. Завъртях се тъкмо навреме, за да видя как майор Биан Тран и един висок мършав чернокож господин със спортно сако от туид прекрачват прага на спалнята. Господинът удивително приличаше на онзи артист, който играе Алекс Крос в „Завръщането на паяка“, включително сипаничавото лице, високите скули, прошарената коса и замислените кафяви очи. Направо да не повярваш.
Посетителят ме гледаше с раздразнено изражение. Майор Тран също зяпаше мен, само че с лукаво присвити очи.
3
Новодошлият тръгна право към мен и ми зададе два директни въпроса, които никак не желаех да чуя:
— Кой сте вие, по дяволите? И чий го търсите на моето местопрестъпление?
Извадих служебната карта и я размахах пред лицето му.
— Специален агент Дръмънд.
Той дръпна картата от ръката ми и се вгледа в нея. Според мен беше наясно, че е пълен фалшификат.
— А вие кой сте? — попитах аз.
— Сержант Бари Ендърс. Това е моето разследване.
Насочих вниманието си към майор Тран. Тя явно бе разтревожена, защото не посмя да ме погледне в очите.
Ендърс прибра картата в джоба си и заяви:
— Слушайте, Дръмънд… ако това е истинското ви име. Вмъквате се на местопрестъпление с подправен документ, нахълтвате без разрешение и лъжете моите подчинени. Това прави — той почна да отброява на пръсти… — представяне за държавен служител… неразрешено нахлуване… възпрепятстване на полицейско разследване и… само изчакайте, ще измисля още три-четири обвинения. — Явно без намерение да изчаква, той посегна към колана си и измъкна чифт белезници.