Исмаил Кадаре
Посърналият април
Първа глава
Щом почувствуваше, че краката му замръзват, той размърдваше колене и усещаше как камъчетата под тялото му с тревожно потракване се търкулват надолу. Всъщност цялото му същество бе изпълнено с безпокойство. Никога досега не беше му се случвало да стои толкова дълго време неподвижно в канавката край широкия друм и да чака някой да мине.
Денят преваляше. Завладян почти от панически страх, той доближи око до пушката и погледна през мерника. След малко ще се стъмни и пред мушката ще замъглее… „Сигурно ще мине, преди да мръкне — беше казал баща му. — Само имай търпение и чакай.“
Той бавно задвижи — цевта на пушката и мерникът мина над още неразтопените парчета сняг отвъд пътя. Нататък в дъбравата тук-таме стърчаха храстите на диви нарове. За стотен път му мина през ум, че това бе един необикновен ден в живота му. Мерникът на пушката отново се върна от дивите нарове към неразтопения сняг. И в този ден, смятан от него наистина за необикновен, нямаше нищо друго, освен купчинките напластен сняг и храстите, които сякаш дебнеха тук още от обед, за да видят какво ще направи.
Още малко и ще мръкне — помисли си — и аз няма да мога да го улуча. Всъщност той искаше колкото се може по-скоро да падне мрак, да се спусне нощта и той да побегне от тази проклета пусия. Но денят така бавно гаснеше и той трябваше още дълго да чака. Макар това да бе втората пусия на кръвно отмъщение в живота му, човекът, когото трябваше да убие, беше същият, когото бе чакал в засада и първия път, тъй че тази пусия се явяваше нещо като продължение на предишната.
Отново усети, че краката му замръзват и леко размърда колене, сякаш да попречи на студа да запълзи нагоре по тялото му, въпреки че той отдавна бе проникнал в корема, в гърдите, чак до главата му. Дори бе вледенил и мозъка му като парчетата сняг отвъд пътя.
Той не бе в състояние да мисли нещо свързано и логично. Изпитваше само някакво чувство на враждебност към дивите нарове и късовете сняг и от време на време му се струваше, че ако не бяха тук, отдавна би зарязал пусията. Но те стояха като неми свидетели насреща му и той не можеше да си отиде.
Край завоя на пътя за стотен път през този следобед му се привидя човекът, когото трябваше да убие. Той вървеше със ситни крачки, а над дясното му рамо, чернееща, стърчеше цевта на пушката. Човекът от пусията трепна — не, този път не му се привиждаше, очакваният наистина идеше.
Както стотици пъти досега, Гьорг мислено насочи цевта към човека, който се задаваше, и взе на мушка главата му. Стори му се, като че ли тя започна да се съпротивлява и по никакъв начин не искаше да я вземат на прицел, дори в последния миг сякаш онзи някак иронично се усмихна. Същото се бе случило и преди шест месеца и Гьорг, за да не обезобрази лицето на жертвата (кой знае защо, в последния момент изпита някакво съжаление), сведе мерника и вместо да го убие, само го рани във врата.
Очакваният приближаваше. Само да не го раня — помисли Гьорг, като да умоляваше себе си. Едва успяха да заплатят глобата за първото раняване и ако това се повтори, съвсем ще се разорят. Убиеш ли го, от тебе не се иска нищо повече.
Очакваният все повече приближаваше. По-добре куршумът ми да отиде на вятъра, отколкото само да го раня. Както стотици пъти досега, Гьорг повтори наум, че според обичая, преди да стреля, трябва да заговори на човека, който се задаваше. Но нито в онзи миг, нито по-късно можа да разбере дали действително му каза нещо, или устата му начаса бе занемяла. Наистина жертвата изведнъж извърна глава. Гьорг видя само рязкото движение на ръката му, е което онзи, изглежда, искаше да свали пушката от рамото си, и в този миг той стреля. После вдигна очи от пушката и почти учуден загледа какво става нататък. Убитият (човекът беше все още изправен, но Гьорг бе убеден, че е мъртъв) пристъпи крачка, пушката му падна на една страна, а след нея в противоположна посока се строполи и той.
Гьорг излезе от пусията и се запъти към убития. Широкият друм бе съвсем пуст, само стъпките му отекваха по пътя. Мъртвият бе паднал ничком. Гьорг се наведе и сложи ръка на рамото му, сякаш да го разбуди. Какво правя? — помисли си. Но несъзнателно ръката му пак докосна рамото на убития, като да го подканяше отново да се върне към живот. Защо правя това? — си рече и начаса се сети, че не беше се навел над убития, за да го събуди от вечния сън, а да го обърне по гръб. Не, той само трябваше да обърне трупа, така както го изискваше обичаят, Храстите на дивите нарове и парчетата неразтопен сняг стояха наоколо и гледаха.
Изправи се и понечи да тръгне, но веднага се сети, че трябваше да сложи и пушката до главата му.