Вече няколко часа вървеше, без да спира, и му се струваше, че не чувствува умора, освен едно изтръпване в коленете. Продължаваше да ръми, но капките падаха по-нарядко, сякаш някой бе отсякъл корените на облаците. Гьорг бе сигурен, че отдавна е задминал техния край и сега върви в друга област. Гледката бе почти същата: планини, които се издигаха и надничаха една зад друга през рамо със студено любопитство, и някакви безмълвни села. Насреща му се зададе малка трупа планинци и той ги попита далеч ли е крепостта Ороши и този ли е пътят за там. Те му отвърнаха, че това е пътят и ако иска да стигне преди да мръкне, трябва да побърза. Докато му отговаряха, поглеждаха крадешком черната лента на ръкава му и, изглежда, тя стана причина да му повторят, че трябва да побърза.
Ще побързам, ще побързам — си каза Гьорг с известно безпокойство. Не се тревожете, ще успея да платя данъка, преди да мръкне. Несъзнателно — дали от внезапната тревога, която го обхвана, или просто за да изпълни съвета на непознатите пътници — той наистина ускори крачки.
Сега вървеше съвсем сам из пътя по една тясна падина, изпълнена със следи от някогашни потоци, които, кой знае защо, и от един такъв дъждовен ден не бяха се съживили. Всичко наоколо бе пусто и изоставено. Стори му се, че чува тътнеж на далечна гръмотевица и повдигна глава. Един самолет летеше бавно сред облаците. Съвсем прехласнат, той проследи за известно време с очи гюлета му. Беше чувал, че над съседната област веднъж седмично преминавал пътнически самолет, който свързвал Тирана с някаква чужда държава нататък в Европа, но той никога досега не беше го виждал.
Когато самолетът се изгуби сред облаците, Гьорг усети болка във врата и едва тогава разбра, че дълго бе гледал нагоре. Самолетът остави след себе си такава празнота в душата му, че той несъзнателно въздъхна. Изведнъж почувствува глад. Потърси с поглед някой пън или камък наоколо, за да седне и хапне от хляба и изварата, които бе взел със себе си за из пътя, но и от двете страни се простираха само плата със следи от пресъхнали потоци и нищо друго. Ще повървя още малко — си каза.
След около половин час още отдалеч забеляза покрива на някакъв хан. Измина почти тичешком пътя до портите му, спря за миг на прага, после влезе. Беше най-обикновен хан, като всички останали планински ханове — с много стръмен покрив, за да се свлича снегът, с едно голямо общо помещение, в което миришеше на слама, и без какъвто и да било надпис на вратата. В единия край имаше дълга дъбова маса, покрита е овъглени следи, и дървени столове, на които седяха неколцина пътника. Пред двама от тях имаше по една паница бобена чорба, от която бързо сърбаха. Друг бе подпрял с ръце глава и разсеяно гледаше обгорелите следи по масата.
Докато сядаше на един от свободните столове, Гьорг усети, че цевта на пушката му докосна пода и той свали оръжието от рамото си. Сложи пушката между коленете си и с едно рязко движение отметна от главата си мократа качулка на гуната. Зад гърба си почувствува присъствието и на други хора и едва тогава забеляза, че от двете страни на стълбите, които водеха към горните стаи на хана, бяха насядали върху черни кожи или на вълнените си торби и неколцина планинци. Някои от тях, подпрели гръб на стената, ядяха царевичник с извара. Гьорг понечи да стане от масата и да извади като другите от торбата си хляба и изварата, но в този миг миризмата на бобената чорба така го по-дразни, че той изпита неутолимо желание да изсърба една паница. Баща му бе дал един грош да има за всеки случай и Гьорг се чудеше дали да го похарчи, или да го върне. В това време ханджията, когото Гьорг дотогава не бе забелязал, застана напреде му, сякаш, изскочи изпод земята.
— За крепостта Ороши ли? — попита го той. — Откъде идеш?
— От Брезфтохт.
— Е, тогава сигурно си гладен. Искаш ли нещо?
Ханджията бе слаб човек с вече разкривено тяло, но явно голяма лисица — помисли си за него Гьорг, понеже докато го питаше: „Искаш ли нещо“, вместо да го гледа в очите, зяпаше черната лента на ръкава му, сякаш искаше да каже: „Ти, дето си тръгнал да платиш петстотин гроша за извършеното убийство, чудо голямо, че ще похарчиш няколко гроша в моя хан.“