— Погледни ризата — каза баща му, посочвайки с глава окачената на отсрещната стена риза.
Гьорг извърна очи нататък. Стори му се, че вратните му жили изскърцаха, сякаш бяха хванали ръжда.
— Кървавите петна по ризата пожълтяват — продължи баща му. — Мъртвият иска разплата.
Засъхналата по ризата кръв наистина бе пожълтяла. Дори петната имаха ръждив цвят, какъвто придобива чучурът на отдавна пресъхнала чешма.
— Ти много закъсня, Гьорг — каза баща му. — Нашата чест и особено твоята…
Два пръста чест насред челото ни е дал всемогъщият бог. Стотици пъти бе повтарял Гьорг наум през следващите седмици тези думи от канона, които баща му изрече през онзи ден. Ако искащ, изтрий позора от лицето си, ако искаш, още повече го очерни. Твоя воля е да запазиш мъжеството си, твоя воля — да го опетниш.
Наистина ли съм свободен да решавам? — питаше се той по-късно, когато се изкачваше в стаята на горния кат, за да размисля. Наказанията, които баща му можеше да му наложи според канона за различните вини, бяха нищо в сравнение с опасността да загуби честта си.
Два пръста чест насред челото… И Гьорг докосваше с ръка челото си, сякаш да намери точно мястото, където можеше да бъде честта. А защо именно тук? — се питаше. Това бе израз, който се предаваше от, уста на уста, но никога не се изговаряше докрай. Сега той беше разкрил най-сетне истинския му смисъл. Честта стоеше насред челото, точно в средата, защото това бе мястото, където твоят куршум можеше да улучи главата на другия или нечий куршум твоето чело. Хубава пушка е стреляла — казваха старите, щом някой пронижеше кръвния си враг точно в челото или в главата. А когато куршумът улучеше стомаха или хълбоците, да не говорим за гърба, тогава казваха: ама че калпава пушка е стреляла.
Колчем се качеше горе, за да види ризата на Мъхил, струваше му се, че челото му пламва. Следите от кръвта по тъканта на платното все повече променяха цвета си. Ще се затопли времето и те съвсем ще пожълтеят — мислеше Гьорг. Тогава можеше да започнат да му подават кафето с провряна под коляното ръка, което според канона ще рече, че за близките си той е вече мъртъв.
Всички пътища за него бяха затворени. Нито изтърпяването на наказанията, нито каквито и да било други жертви можеха да го избавят. Кафето, подавано изпод коляното, което ужасяваше Гьорг повече от всичко друго, го очакваше занапред. Вратите на всички къщи бяха затворени за него, освен една. „За опозорения има само една отворена врата, тази към канона“ — се казваше в него. Единствената отворена за Гьорг врата бе убиването на някой от рода на Крюекюките. И така миналата година през пролетта той реши да отиде и да •чака в засада.
Изведнъж цялата къща се оживи, сякаш музика замени предишната й смълчаност. И зидът около дома му като че ли бодро надигна глава.
Гьорг още тогава би изпълнил кръвното отмъщение и сега щеше да е спокоен, затворен като обречен в кулата на дома им, или още по-спокоен в земята, убит от кръвния си враг, ако не беше се случило нещо непредвидено. Неочаквано пристигна една тяхна леля, омъжена в някакъв далечен край. Разтревожена и загрижена, тя бе прехвърлила седем или осем планини и минала почти през още толкова различни краища, за да дойде и попречи да се пролива кръв. Гьорг е последният мъж от семейството след бащата — каза тя. — Ето, ще убият и него, после ще умре и още един от Крюекюките и след това ще дойде редът на бащата, и родът на Беришите ще се заличи. Не правете тази глупост — умоляваше тя семейството, — недейте отсича дървото на рода. Поискайте потушаване на кръвната вражда.
Отначало не искаха и да чуят, след това, докато тя ги убеждаваше, мълчаха и накрая се стигна до онова раздвоение, когато нито се съгласяваха с нея, нито пък й противоречаха. Просто бяха уморени от всичко. А лелята не отстъпваше. Дни и нощи наред, като гостуваше ту в една, ту в друга къща у братовчеди и роднини, накрая постигна своето — след седемдесет години убийства и жалейки Беришите решиха да поискат от Крюекюките потушаване на кръвната вражда.
Искането за преустановяване на кръвното отмъщение, нещо толкова рядко за планинците, вдигна голям шум не само в селото, а и в целия край. Взеха се всички мерки това да стане според изискванията на канона. Посредниците за прекратяване на кръвната вражда, заедно с неколцина приятели на Беришите, които в такива случаи се наричат „кръвни помирители“, отидоха в дома на Крюекюките, за да хапнат от хляба на „кръвното помирение“. Според обичая те седнаха на софрата и обядваха заедно с онзи, който бе убил Мъхил на Беришите, като определиха цената, която Крюекюките трябваше да заплатят за пролятата кръв. След това оставаше само бащата на Гьорг, стопанинът на дома с наскоро пролята кръв, с брадва и длето да издълбае кръст на портите на Крюекюките, след което стопаните от двете враждуващи къщи да всмукнат по капка кръв от пръста си и да обявят помирението за цял живот. Но този толкова очакван миг никога не настъпи, тъй като един от старите чичовци на Беришите стана причина всичко да се развали. Това се случи, когато след завършване на обеда присъствуващите според обичая станаха и започнаха да влизат от стая в стая, да тропат с крака по пода, за да покажат, че сянката на кръвната вражда е пропъдена от всички ъгли на къщата. Тогава старият чичо на Гьорг неочаквано извика: „Не!“ Той беше кротък старец, който никога не бе повишавал глас в рода си, и от всеки друг, но най-малко от него очакваха подобно нещо. Всички застинаха по местата си, сведоха очи, а вратовете им и повдигнатите, за да ударят по-силно по пода, нозе безшумно се отпуснаха. „Не!“ — повтори отново старият чичо. Тогава свещеникът, като главен посредник на помирението, направи знак с ръка: „Кръвната вражда продължава“ — рече той.