Гьорг, който през цялото време стоеше незабележим настрана, отново стана център на внимание. Заедно с тревогата, от която временно се бе избавил, изпита и някакво доволство. Изглежда, му стана приятно, че отново си възвърна вниманието на окръжаващите го. Струваше му се, че сега не е в състояние да проумее дали е по-добър спокойният живот извън механизма на кръвното отмъщение, живот, забулен с воала на забравата, или другият, застрашен от проблясването на изстрела, в който открай докрай преминаваше една трепкаща светла ивица. Той бе вкусил и от двата и ако сега го попитаха кой от тях би избрал, Гьорг сигурно щеше да се подвоуми. Може би трябваха години, за да привикне със спокойния живот, така както бяха навярно необходим и много години, за да се научи човек да понася загубата. Механизмът на кръвното отмъщение бе такъв, че и когато привидно те изхвърлеше, дълго време продължаваше да те държи вътрешно обвързан.
През дните след проваляне на помирението, когато в пустата му душа отново надвиснаха облаците на опасността, Гьорг на няколко пъти си бе задавал въпроса: „Дали наистина беше добре, или стана още по-лошо от тези усилия за помирение?“ И не можеше да си отговори. Беше по-добре, защото това му даде още една година свободен живот, но, от друга страна, и по-лошо, тъй като сега трябваше отново да свиква с този живот, от който бе отвикнал, с мисълта, че трябва да убива някого. В най-скоро време той трябваше да „вдигне ръка“, както се казваше в канона за онези, чийто ред бе да убият. Тези, които вдигаха ръка, бяха нещо като избраници в рода, на които се падаше честта да убият, но същевременно и първи след това ставаха жертва на кръвното отмъщение. Когато на враждебния род му идваше редът да си отмъсти за пролятата кръв, той жадуваше да убие именно онзи, който бе вдигнал ръка. Само в случаи, когато това не бе възможно, на негово място се убиваше друг мъж от рода. В продължение на седемдесетгодишната си вражда с Крюекюките родът на Беришите бе дал двадесет и двама такива избраници, които по-късно бе покосил куршум. Тези отмъстители бяха цветът на един род, негов гръбнак и незаличима памет. Много неща от живота на рода се забравяха, хора и събития се покриваха с прах, само вдигналите ръка за продължение на кръвното отмъщение, като малки неугасващи пламъчета върху могилите на рода, никога не се забравяха.
Лятото дойде и отмина, кратко като никой друг път. Беришите бързаха да привършат с полските работи, така че след предстоящото кръвно отмъщение да могат да се затворят в дома си. Гьорг бе тъжен, но примирен. Душевното му състояние беше като на бъдещ младоженец.
В края на есента най-сетне той стреля срещу Зеф на Крюекюките, но не можа да го убие, а само го рани в челюстта. Дойдоха лечители, които се занимаваха с определяне на глобата, която трябваше да се заплати според канона при раняване на кръвния враг, и понеже бе ранена главата, оцениха глобата на три кесии грошове или половин кръвно отмъщение. Това означаваше, че Беришите могат да изберат едно от двете — или да заплатят глобата, или да признаят раняването за половин кръвно отмъщение. При втория случай, ако Беришите не заплатят глобата, а причислят раняването към кръвното отмъщение, те нямаха право повече да убиват човек от Крюекюките, тъй като с това се погасяваше половината кръвна вражда. Имаха право само да ранят някой друг от рода.