Естествено, че Беришите не се съгласиха да приемат раняването за половин кръвно отмъщение. Въпреки че глобата бе голяма, те отделиха част от спестяванията си и я платиха, така че кръвното отмъщение си остана ненакърнено.
През цялото време на тази история с глобата за раняването очите на бащата бяха непрекъснато като насълзени, пълни с презрение, гняв и огорчение. Тези очи казваха на Гьорг: „Не стига, че проточи толкова дълго кръвното отмъщение, а сега разори и дома ни.“
Гьорг в себе си чувствуваше, че всичко това стана поради предишната му нерешителност, която в последната секунда накара ръката му да трепне и погрешно да се прицели. Всъщност той и по-късно не бе в състояние да си обясни дали наистина ръката му трепна, когато се прицели, или сам сведе мерника от челото на жертвата към долната част на лицето.
След случая за него настъпи един период на вцепенение. Струваше му се, като че ли животът бе спрял на едно място. Раненият от Гьорг дълго се залежа. Разправяха, че куршумът бил строшил челюстта му, че раната му се подлютила. Зимата бе дълга и отегчителна, както никога досега. Върху спокойно натрупалия сняг (старите казваха, че отдавна не помнят да е падал такъв равномерен сняг, който никъде да не образува ни една лавина) свистеше ниско също такъв неизменен като снега вятър. Зеф на Крюекюките, единствената цел в живота на Гьорг, продължаваше да боледува, така че Гьорг се чувствуваше като човек без каквато и да било работа, който само безцелно се размотава нагоре-надолу.
Наистина зимата сякаш нямаше край. И точно когато казаха, че раненият оздравявал, Гьорг се разболя. Би изтърпял със стиснати зъби всякаква болест, само да не се просне на легло, преди да е изпълнил кръвното отмъщение. Прежълтял като восък, той изкара няколко дни на крак, след което падна. Близо два месеца не можа да се вдигне от постелята, точно когато Зеф на Крюекюките, възползувайки се от болестта му, започна свободно да ходи из село. От леглото в стаята на горния кат Гьорг виждаше през прозорчето само част от гледката навън и почти за нищо не мислеше. Беше съвсем зашеметен от продължителното боледуване. Отвъд прозорчето се простираше побелелият от сняг свят, с който освен да убие едного, вече нищо друго не го свързваше. Отдавна бе станал чужд, дори и излишен за този свят и ако все още го очакваха да се появи навън, то беше единствено за да изпълни кръвното отмъщение.
Часове наред той съзерцаваше покритата със сняг земя с известно пренебрежение, сякаш искаше да каже: „Ще дойда, скоро ще дойда да пролея онази локва кръв.“ Но не се задържаше дълго на тази мисъл, тъй като имаше мигове, в които му се струваше, че вече вижда малкото червено петно сред белоснежната повърхност.
През първите дни на март Гьорг се почувствува по-добре и на втората седмица стана. Краката му все още се олюляваха, когато излезе навън. Никой не предполагаше, че още зашеметен от болестта, с бяло като платно лице, той ще се запъти към пусията. Навярно и поради тази причина Зеф Крюекюки, смятайки кръвния си враг още за болен, изведнъж попадна в засада.
Дъждовните капки от време на време така оредяваха, че ти се струваше, като че ли дъждът ще спре, но точно тогава започваше отново да пръска по-силно. Трябваше да е още следобед, но Гьорг вече усещаше краката си изтръпнали. Беше същият сив ден като сутринта, само местността бе друга. Той разбра това по облеклото на планинците, които срещаше. Селата все повече се отдръпваха от главния път. Тук-таме в далечината едва се различаваха бледите отблясъци на някоя медна църковна камбана. След това километри наред наоколо бе пак пусто.
Насреща му все по-нарядко се задаваха минувачи. Гьорг отново попита за крепостта Ороши и веднъж му казаха, че е наблизо, докато по-нататък му отвърнаха, че тя е още твърде далеч. Но и двата пъти минувачите му посочиха с ръка една и съща посока, накъдето не се виждаше друго, освен мъгла.
На Гьорг му се струваше, че се свечерява, но това беше привидно. Продължаваше все същият безкраен следобед, в който селата се отдалечаваха от пътя, сякаш искаха завинаги да се скрият и от него, и от целия свят. Той отново попита за крепостта и му казаха, че вече е съвсем наблизо. Дори последният минувач му посочи е ръка малко по-нататък, където трябваше да бъде крепостта.
— Ще стигна ли до довечера? — попита Гьорг.
— Кълна се, че точно привечер ще пристигнеш — отвърна планинецът.
Гьорг продължи нататък. Чувствуваше се капнал и ту му се струваше, че вечерта се бави, отдалечавайки по този начин крепостта, ту пък обратното, че разстоянието до крепостта бе това, което държеше в неизвестност вечерта и не й позволяваше да се спусне над земята.