По едно време сякаш зърна очертанията на крепостта сред мъглата, но мрачната постройка се оказа някакъв манастир като онзи, който видя преди обед през този безконечен ден. Не след дълго отново му се стори, че приближава крепостта и дори, че най-сетне ясно различава очертанията й на някаква височина, но като повървя още малко, разбра, че това не бе крепостта Ороши, нито каквато и да било сграда, а някаква сгъстена, по-тъмна от другата мъгла.
Когато отново се озова сам сред широкия друм, надеждата, че най-после ще се появи крепостта, съвсем го напусна. Мъртвилото, което се ширеше от двете страни на пътя, с редките ниски храсти, поникнали тук-таме като със зла умисъл, увеличаваше още повече пустотата. Това пък какво е? — зачуди се Гьорг. Сега и села вече не се виждаха в далечината и най-страшното бе, че те като че ли никога и никъде нямаше да се появят.
Докато вървеше, от време на време повдигаше глава, за да потърси на хоризонта крепостта и пак му се струваше, че я забелязва, но вече не вярваше и на очите си. Още в детство беше чувал за крепостта на принца, която векове наред бдеше да не се погазва канонът, но въпреки това нито знаеше как тя изглежда, нито пък нещо друго за нея. Жителите от цял Рафш2 я наричаха просто Ороши, но и когато разказваха за нея, от приказките им не можеше да разбереш как изглежда. Дори и сега, когато Гьорг я виждаше отдалеч, не можеше да повярва, че това е тя и не бе в състояние да си я представи. По очертанията си сред мъглата не изглеждаше нито много висока, нито ниска. Ту се виждаше като разпростряна в ширина, ту по-прибрана. На Гьорг му се стори, че това е от пътя, който се изкачваше нагоре и непрекъснато се виеше, и променяше гледката. Но и когато я наближи, нищо не се изясни. Беше почти сигурен, че това е крепостта, но се и съмняваше, че може и да не е тя. Ту му се струваше, че вижда един общ покрив над няколко различни постройки, ту различни покриви на една и съща сграда. Колкото повече приближаваше, толкова повече гледката се променяше. Сега му се стори, че между няколкото кули се открояваше в средата една главна. Всички останали бяха като пристройки около нея. Повървя още малко и главната кула изчезна от погледа му, като останаха само по-ниските наоколо. След това и те започнаха да се разпръскват и когато пристигна, забеляза, че това не бяха кули, а нещо като жилищни сгради, дори част от тях повече приличаха на полуизоставени сайванти. Наоколо не се виждаше жива душа. Дали не съм блъскал път напразно? — си каза той. В същия миг насреща му застана човек, сякаш изскочил изпод земята.
— Данък за убит ли носиш? — попита той, като погледна крадешком десния ръкав на Гьорг и без да дочака отговор, посочи с ръка един от сайвантите.
Гьорг се запъти нататък. Струваше му се, че краката му вече не го държат. Озова се пред една твърде стара дървена врата. Извърна глава, за да попита човека, с когото говори, дали тук трябва да влезе, но той бе изчезнал. Гьорг погледна за миг вратата, преди да реши да почука. Дървото бе цялото проядено и между издълбаните дупки се виждаха най-различни гвоздеи и железа, безпричинно забити, повечето накриво. Ръждата по тях бе станала еднаква по цвят с отколешното дърво на вратата, както се променят и ноктите с остаряването на ръката.
Гьорг понечи да почука, но в същия миг забеляза, че на вратата със забитите всевъзможни железа липсваше чукало. Дори нямаше и брава. Едва тогава видя, че вратата е полуотворена. Гьорг направи нещо, което не бе сторил през целия си живот досега — бутна една врата, без да повика предварително: „Ей, стопанино!“
Вътре цареше полумрак. Отначало му се стори, че сайвантът е празен, но после в един от ъглите забеляза огън, който едва мъжделееше и напомняше за мокри дърва, тъй като от него се вдигаше повече дим, отколкото пламък. Преди да различи хората наоколо, той усети миризмата на влажните им шаячни дрехи, после видя и лицата им. Някои седяха на дървените скамейки, други се бяха свили по ъглите.
Гьорг се смести в един ъгъл, като сложи пушката между коленете си. Очите му полека-лека свикнаха е полумрака. Лютивият дим стегна гърлото му. Постепенно той различи по дрехите на мъжете черните ленти на ръкава и разбра, че и те като него са дошли да платят кръвния данък. Бяха всичко четирима души. След малко забеляза, че са петима. Но не мина много време и отново му се сториха четирима. Последният, когото първоначално не бе забелязал и после го сметна за пети човек, се оказа някакъв пън, подпрян бог знае защо в най-тъмния ъгъл.
— Откъде си? — попита го мъжът до него.