Гьорг му каза името на селото си.
Навън се бе спуснала вечерта. На Гьорг му се стори, че тя дойде изведнъж, докато прекрачи прага на сайванта, като онази развалина, която рухва зад гърба ти, щом се отдалечиш от сянката й.
— Ти не си бил и чак толкова отдалеч — отвърна съседът му. — На мене ми трябваха два дни и половина път дотук, без да спирам никъде.
Гьорг не знаеше какво да му каже.
Някой бутна вратата, която жално изскърца, и влезе. Носеше наръч съчки, които хвърли в огъня. Дървата бяха мокри, та угасиха и малките пламъчета светлина, които се разпръскваха наоколо. След това човекът, изглежда сакат, запали газена лампа и я окачи на един от многобройните, забити на стената пирони. Жълтеникавата светлина едва проникваше през опушеното стъкло и напразно се мъчеше да достигне до най-отдалечените кътчета на сайванта.
Всички мълчаха. Човекът излезе, а след това влезе някакъв друг. И той приличаше на първия, само че в ръцете си не носеше нищо. Изгледа всички поред, сякаш да ги преброи (на два-три пъти извърна очи към пъна, за да се увери, че там няма човек), и излезе. След малко отново се върна е голяма пръстена паница, следван от друг, който носеше няколко дървени гаванки и два царевичника. Той постави пред всекиго по една паничка и парче просеник, а другият им сипа от пръстената паница бобена чорба.
— Ти излезе късметлия — обърна се към Гьорг съседът му. — Дойде точно когато дават яденето. Иначе щеше да стоиш утре до обед гладен.
— Аз си нося малко хляб и извара — отвърна Гьорг.
— Защо? В крепостта два пъти на ден дават храна: на онези, които идват да си платят данъка.
— Аз не знаех — рече Гьорг, като пъхна един голям залък в устата си. Просеникът бе корав, но той беше доста изгладнял.
Гьорг усети, че нещо метално падна в скута му. Беше кутията с тютюн на съседа.
— Я си свий цигара!
— Отдавна ли чакаш тук? — попита го Гьорг.
— Още от обед.
Гьорг нищо не отвърна, но другият долови изненадата му.
— Защо се учудваш? Има хора, дето чакат още от вчера.
— Така ли? — слиса се Гьорг. — Аз пък си мислех, че още тази вечер ще предам парите и утре ще си тръгна.
— Ами — отвърна другият. — Ще имаш късмет, ако платиш до утре вечер. Иначе може да чакаш и два, дори и три дни.
— Три дни ли? Как е възможно?
— В крепостта никога не бързат да приберат парите за кръвния данък.
Вратата на сайванта отново изскърца и влезе онзи, който донесе паницата с бобената чорба. Той събра празните гаванки, пътьом стъкми огъня и излезе. Гьорг го проследи с очи.
— Това слугите на принца ли са? — попита той шепнешком съседа си.
Другият повдигна рамене:
— Как да ти кажа. Доколкото зная, те са някакви далечни негови братовчеди и са нещо като прислуга.
— Така ли?
— Видя ли сградите наоколо? В тях живеят много семейства, които имат родствени връзки с капедана3. И понеже са му роднини, те са едновременно и стража, и служители. Не видя ли облеклото им? Нито е като на планинците, нито е градско.
— Прав си — рече Гьорг, — така са облечени.
— Я си свий една цигара — покани го другият.
— Благодаря ти, рядко пуша.
— Кога уби кръвния си враг?
— Онзи ден.
Навън се чуваше как ръми дъждът.
— Не ще да си отиде тази зима.
— Да — отвърна Гьорг. — Като че ли много продължи.
Далеч, някъде откъм многобройните постройки, може би от самата главна кула, се зачу тряскане на врата. После нещо като затваряне или отваряне на дървени капаци на прозорци, чието изскърцване се проточи дълго. След това някакъв крясък на птица, което можеше да бъде и вик на стражите, поздравления при посрещане или изпращане на скъп гост. Гьорг се сви в своя ъгъл. Не можеше да повярва, че се намира в Ороши.
Изскърцването на вратата изведнъж прекъсваше дрямката му. За трети път Гьорг отвори очи и видя сакатия да влиза е наръч дърва. След като сложи съчките в огъня, той отиде и повдигна фитила на газената лампа. От дървата се стичаше вода, което показваше, че дъждът навън още не беше спрял.
Сред бледата светлина на лампата Гьорг видя, че никой от хората не спеше. Усещаше студени тръпки по гърба, но се стесняваше да се приближи до огъня. Освен това му се струваше, че този огън не може да го стопли. Плахите пламъчета, просветващи сред тъмните като кръпки петна по суровите дървета, правеха още по-тягостно мълчанието на чакащите.
На няколко пъти Гьорг си помисли, че всичките тези хора бяха убили някого й имаха своя история. Но тези истории оставаха заключени дълбоко в тях. Не случайно устата им и особено челюстите под светлината на огъня напомняха някои от формите на старите брави. През целия път насам Гьорг се ужасяваше при мисълта, че някой може да го попита за неговата история. Най-голям бе страхът му, когато се озова в сайванта, но още с влизането нещо му подсказа, че няма такава опасност. Навярно сигурността дойде от онази вцепененост, която бе завладяла всички наоколо, или от пъна, който новодошлият отначало вземаше за човек и след това виждаше, че е дънер, или обратно, първоначално смяташе, че е пън, после му се струваше, като човек и когато се убедеше, че наистина е дънер, се смееше на себе си. Гьорг бе склонен да вярва, че този пън бе поставен там именно с тази цел.
3