Мокрите, току-що сложени от сакатия дърва, пращяха в огъня. Гьорг пое дълбоко дъх. Навън нощта сигурно бе станала още по-непрогледна. Някъде далеч развигорът свистеше ниско над земята. За учудване той изпита желанието да разкаже нещо на някого. Но това не го изненада толкова, колкото му направи впечатление нещо друго. Стори му се, че формите на челюстите на околните постепенно започваха да се променят. И както воловете през студените нощи преживяха храната, така и историите сякаш бяха заседнали в гърлата на хората и едва чакаха да се отронят от устата им. Преди колко дни отмъсти? Преди четири? А ти?
И полека-лека историите започнаха да напускат шаячните дрехи и тихомълком, като черни бръмбари, да се въртят наоколо и да се бутат едни други. Какво ще правиш с тридесетдневната беса? Какво ще правя през това време ли? — помисли си Гьорг.
Понякога му се струваше, че до края на живота си ще остане тук, затворен във влажния сайвант, край този огън, от който повече те втрисаше, вместо да те сгрее, тъй като никога нямаше да лумне, и край тези бръмбари, които пълзяха по пода.
Кога ли ще го повикат да плати данъка? Откакто дойде, само на един бяха приели парите. Наистина ли ще трябва да чака с дни? Ами ако мине седмица и него извикат? Ами ако изобщо не приемат данъка му?
Вратата се отвори и влезе някакъв човек. Личеше, че идва отдалеч. Огънят вдигна два-три презрителни пламъка, колкото да се види, че новодошлият е мокър до кости и целият в кал, след което го остави да потъне в полумрака като всички останали.
Смутен, човекът се запъти към един от ъглите и седна на дънера. Гьорг го наблюдаваше с крайчеца на окото си, сякаш да разбере как е изглеждал той, когато влезе преди няколко часа. Човекът отметна качулката на гуната и оклюма глава. Веднага си пролича, че историята му го е погълнала изцяло и все още е далеч от гърлото, за да я разкаже. А може би и не бе нахлула в него, а стоеше във вцепенените му ръце, с които току-що бе убил кръвния си враг. Навярно затова така нервно барабанеше с пръсти по коленете си.
Трета глава
Закритата кола продължаваше да изкачва с лекота планинския път. Колелата й бяха обшити с гума като на каляските от типа ландо. Това беше една от онези коли, които обикновено се използуваха в града за разходка или като такси, на които не само седалките, а и цялата каросерия бяха тапицирани с черно кадифе и приличаше на някогашните карети. Навярно поради това пътуването й по трудния планински път беше много по-леко, отколкото се предполагаше, и може би изобщо нямаше да се почувствува, ако не бе тропотът на подковите и цвиленето на конете, които кадифената облицовка на колата нямаше как да приглуши.
Бесиан Ворпси, без да пуска ръката на съпругата си, приближи лице до стъклото на прозорчето, сякаш да се увери, че малкото градче, откъдето бяха тръгнали преди половин час, последното в подножието на най-голямото плато на Северна Албания, най-сетне се е скрило от погледа им. Сега пред тях и встрани се виждаха само заоблени стръмнини, някаква чудновата местност — ни равнина, ни планина, ни възвишения. Още не бяха започнали да изкачват планините, но присъствието им отдавна се чувствуваше и, изглежда, то пречеше на тази местност да се нарече низина. Високото плато, простиращо се между планините и равнината, бе пусто и почти ненаселено. От време на време ситните дъждовни капки се стичаха по стъклата на прозорчетата.
— Ето ги Прокълнатите планини — каза той с тих и леко развълнуван глас, както може да се изрече името на нещо, чието появяване си очаквал твърде дълго. Той почувствува, че това предизвика и у жена му възторжени тръпки и му стана приятно.
Тя приближи прозорчето откъм неговата страна, за да види по-добре, и той усети приятния мирис, който го лъхна от шията й.
— Къде са?
Той кимна с глава, след това показа е ръка нататък, но там, накъдето сочеше, тя не можа да види нищо друго, освен гъста мъгла.
— Не се виждат ясно — обясни той. — Още сме твърде далеч.
Тя отново постави ръката си върху неговата и се облегна назад. От подрусването на колата вестникът, който бяха купили в малкия град преди тръгване и на чиято първа страница пишеше за тях, се плъзна и падна в краката им, но никой от двамата не се наведе да го вдигне. Тя несъзнателно се усмихна, като си спомни заглавието на написаното във вестника за тяхното пътуване. „Една приятна сензация. Писателят Бесиан Ворпси и младата му съпруга Диана решиха да прекарат медения си месец в Северен Рафш.“ Написаното по-нататък беше малко неясно. Не се разбираше дали авторът, някой си А.Г. (може би техният добър приятел Адриан Гума) одобряваше, или се отнасяше; с лека насмешка към това пътешествие.