Всичко това направи като насън. Усещаше, че му се повдига и на два-три пъти си каза: блъснала ме е кръвта. След малко той вече крачеше почти тичешком по безлюдния друм.
Здрачаваше се. На няколко пъти Гьорг несъзнателно извърна глава назад. Пътят продължаваше да е все така пуст, извиваше нататък сред храсталаците на дъбравата и потъваше в угасващия ден.
Някъде напред се зачуха звънци на мулета и след това гласове. Насреща му по широкия друм се зададоха хора. Те му приличаха ту на другоселци, тръгнали на гости, ту на планинци, завръщащи се от пазар. Озона се пред тях по-скоро, отколкото очакваше. Сред мъжете имаше млади невести и деца.
Те го поздравиха с „добър вечер“ и той забави крачки. Преди да заговори, Гьорг посочи с ръка назад.
— Там, при завоя на широкия друм, убих един човек — изрече със сподавен глас. — Обърнете го е лице и сложете пушката до главата му, добри хора.
Сред пътниците за миг настъпи мълчание.
— Да не те е блъснала кръвта? — запита нечий глас.
Гьорг не отговори. Мъжът нещо го посъветва как да се освободи от вцепенението, но той не го и чу. Отново бе тръгнал. Сега, когато заръча да обърнат трупа на убития, някак изведнъж му олекна. Изобщо не можеше да си спомни дали обърна трупа, или го остави ничком. В канона се вземаше предвид тази възбуденост при убийство и се разрешаваше да поръчаш на минувачите да направят това, което ти не си успял да сториш. Но да оставиш убития ничком и със захвърлена встрани пушка бе непростим грях.
Когато влезе в село, още не беше се стъмнило. Неговият необикновен ден все още не бе завършил. Завари вратата открехната. Бутна я с рамо и влезе.
— Е? — попита някой отвътре.
Той само потвърди с глава.
— Кога?
— Преди малко.
По дървените стълби се зачуха стъпки.
— Ръцете ти са целите в кръв — каза баща му. — Иди да се измиеш.
Гьорг учудено погледна ръцете си.
— Изглежда, когато съм го обръщал — рече.
Напразно се бе тревожил из пътя за трупа. Стигаше да погледне ръцете си, за да разбере, че всичко бе направил така, както трябва.
Из къщи се разнесе миризма на току-що изпечено кафе. Чудно, спеше му се. Дори на два пъти се прозина. Сияещите очи на малката му сестра до лявото му рамо се сториха на Гьорг далечни като две звезди отвъд хълма.
— А сега? — обади се неочаквано, без да се обръща към някого.
— Трябва да се разгласи за смъртта из село — отвърна баща му.
Едва тогава Гьорг забеляза, че той си връзваше цървулите. Когато навън се чу гласът на първия глашатай, Гьорг пиеше кафето, поднесено от майка му.
— Гьорг Бериша стреля срещу Зеф на Крюекюките.
В този глас се долавяха някакви особени звуци, имаше нещо от тона на глашатая, когато обявява правителствен декрет и нещо от старите псалми.
Този необикновен човешки глас сякаш изведнъж го пробуди. Стори му се, като че ли името му бе напуснало тялото, излязло от кожата и ребрата му и сега навън свирепо го разкъсваха. За пръв път изпитваше такова чувство. Гьорг Бериша — повтаряше безмилостният глашатай. Гьорг Бериша беше на двадесет и шест години и за пръв път името му влизаше в хрониките на битието.
Навън глашатаите на смъртта предаваха от уста на уста неговото име.
След половин час тялото на убития бе пренесено в селото. Бяха го поставили според обичая върху четири букови клона. Имаше съвсем малка надежда, че може би все още не е свършил.
Бащата на убития чакаше на крак пред вратата на къщата. Когато хората, носещи тялото, приближиха на около двадесетина крачки, той ги попита:
— Какво ми носите? Рана или смърт?
Отговорът бе кратък и отсечен:
— Смърт.
Езикът на бащата затърси дълбоко в устната кухина слюнката. Накрая, успя да свърже, думите:
— Внесете вкъщи мъртвеца и разгласете вестта за смъртта из село и сред близките ни.
Звънците на стадата, които се завръщаха в село Брезфтохт, звуците на вечерната камбана, както и всички други шумове, дето се разнасяха сред настъпващата нощ, като че ли бяха пропити от току-що пръсналата се вест за смъртта.
Из селските улички и пътеки цареше необикновено оживление. Няколко плахи отблясъци от деня, който все още не бе угаснал, разпръскваха пламъчета някъде в края на селото и изглеждаха още по-студени. В къщата на мъртвеца влизаха и излизаха хора, както и в дома на онзи, който го бе убил. Други по двама, по трима се запътваха нанякъде или се връщаха отнякъде.
От прозорците на пръснатите къщи се разменяха последните новини:
— Чухте ли, че Гьорг Бериша убил Зеф Крюекюки?
— Гьорг на Беришите отмъстил за брат си.
— Дали ще поискат Беришите беса за двадесет и четири часа?