И на нея, когато чу за пръв път от бъдещия си съпруг две седмици преди сватбата, идеята за това пътуване й се бе сторила твърде странна. Няма защо да се учудваш — казваха приятелките й. След като се омъжваш за един необикновен човек, можеш да очакваш от него и най-невероятни неща. Не ни остава нищо друго, освен да те облажаваме.
Всъщност Диана се чувствуваше щастлива. През всичките онези дни преди сватбата им, сред светските и артистични среди в Тирана се говореше само за тяхното бъдещо пътешествие. Повечето бяха въодушевени: ти ще се откъснеш от реалния свят и ще навлезеш в света на легендите, сред истинския епос, който рядко може да се срещне толкова жив някъде другаде на земното кълбо. И следваха разкази за вили и самодиви, за народни гуслари — последните омировци в света, и за страшния канон, който по величие нямал равен на себе си. Останалите повдигаха рамене при тези възторжени изблици, като се мъчеха да прикрият доколкото може своите съмнения, свързани преди всичко с удобствата, още повече че ставаше дума за едно сватбено пътешествие, за нещо по-деликатно, а в Албанските Алпи беше все още студено и епичните къщи с кули бяха каменни. Но въпреки всичко само малцина слушаха това с известно отегчение, сякаш искаха да кажат: „Вървете, вървете на север сред самодивите, може би ще е добре и за двама ви, особено за Бесиан Ворпси.“
И ето те сега пътуваха към мрачния Северен Рафш. Този Рафш, за който тя толкова много бе слушала и чела, докато учеше в девическия институт „Майката кралица“, и особено след това, като годеница на Бесиан Ворпси, и тези места едновременно я привличаха и плашеха. Всъщност, макар че доста бе слушала и чела, в това число и написаното от Бесиан, на нея й бе трудно да си представи какъв е точно животът по високите планини, сред вечните мъгли. Струваше й се, че всичко, което се говореше за Рафш, бе двусмислено и някак забулено в мъгла. Бесиан Ворпси беше писал полутрагични, полуфилософски разкази за Севера, посрещнати различно в печата — едни го поздравяваха, че е изписал истински шедьоври, други го критикуваха, че са лишени от реализъм. На няколко пъти на Диана й мина през ум, че може би не толкова за да й покаже рядкостите на Севера, колкото сам да се убеди в нещо, което го вълнуваше, съпругът й бе предприел това необикновено пътуване. Но по-късно отхвърли тези предположения, като размисли, че ако беше така, той би могъл да дойде много по-отдавна, и то сам.
Сега тя крадешком поглеждаше профила му и от напрегнатите скули и начина, по който гледаше през прозорчето, разбра, че той едва прикрива нетърпението си. Стана й ясно защо той бе в постоянно очакване. Навярно се безпокоеше, че целият онзи полувъображаем, полуепичен свят, за който й беше говорил дни наред, все още не се появяваше. Отвъд стъклото продължаваше да се шири пустеещото, ненаселено плато, обсипано с безбройни, постоянно изложени на дъждовете бледокафеникави камънаци. Той се страхува да не би да съм започнала да се разочаровам — помисли тя и на няколко пъти понечи да му каже: Не се отчайвай, Бесиан, няма и час, откакто пътуваме, и освен това аз не съм толкова нетърпелива, нито пък толкова наивна, за да смятам, че всички забележителности на Севера изведнъж ще се появят пред нас. Но не му каза нищо, задоволи се само с едно непринудено движение да облегне глава на рамото му. Интуицията й подсказа, че това е по-успокояващо от каквито и да било думи и тя дълго остана така, като гледаше с крайчеца на окото си как светлокестенявите й коси се поклащат леко на рамото му ведно с движенията на колата.
Беше почти задрямала, когато почувствува, че той се размърда.
— Диана, виж! — каза той тихо, като хвана ръката й.
Край пътя в далечината се открояваха два тъмни силуета.
— Планинци ли са?
— Да.
С приближаването на колата силуетите се удължаваха. Двамата почти бяха прилепили лица на прозорчето и на няколко пъти изтриха изпотеното от дъха им стъкло.
— Какво държат в ръце, чадъри ли? — попита тя едва чуто, когато колата приближи планинците.