— Изглежда — процеди той през зъби. — Хъм, откъде накъде пък чадъри?
Най-сетне колата мина край планинците, които я проследиха с очи. Бесиан извърна глава, сякаш да се убеди, че онова, което държаха в ръце, наистина бяха стари чадъри с изпотрошени пръчки и окъсано горнище.
— Не бях виждал досега планинец с чадър — измърмори той.
Диана също се изненада, но не изрази учудването си, за да не дразни мъжа си.
По-нататък, когато видяха друга група планинци, двама от които нарамили чували, тя се престори, че не ги забеляза. Бесиан Ворпси ги проследи известно време с очи.
— Царевица — обади се той накрая, но Диана нищо не му отговори. Тя отново облегна глава на рамото му и косите й пак взеха плавно да се разпиляват от полюшкването на колата.
Той продължаваше да гледа пътя, а тя се помъчи да мисли за други, по-весели неща. В края на краищата не е кой знае какво чудо, че някакъв планинец юначага носи на рамо чувал царевица или държи овехтял чадър, за да се предпази от дъжда. Нима не беше виждала десетки планинци, които изпълваха улиците, на града в навечерието на зимата с брадви на рамо, да викат прегракнали, сякаш не с човешки, а с гласове, наподобяващи крясък на птица „Дърва за цепене“? Но Бесиан й бе казал, че дърварите не били истинските представители на планинците. Напускайки по най-различни причини своите епични краища, като дървета, изтръгнати от почвата си, те се обезличавали и изгубвали качествата на патриархалния героизъм. Истинските планинци са в Рафш — й бе заявил той, посочвайки с ръка по-скоро небесните висини, отколкото някаква точка на хоризонта, сякаш искаше да каже, че Северен Рафш се намира на небето, а не на земята.
Надвесен на прозорчето, Бесиан не откъсваше поглед от високото плато, сякаш нащрек жена му да не го попита: „Тези ли нещастници с чадъри, от които са останали само пръчките, или онези, с изкривените от тежестта на царевицата гърбини, са истинските планински юнаци?“ Но на Диана, дори и напълно да се разочароваше от всичко, и през ум нямаше да й мине да му отправи подобен въпрос.
Облегната на него, отваряйки от време на време очи от подрусването на колата, което отчасти пропъждаше тъгата, навявана от тази безплодна пустош, тя си припомняше различни неща след срещата си с Бесиан Ворпси — деня, в който ги запознаха, и първата седмица след годежа им. Кестените край широкия булевард, кафе-сладкарниците, проблясването на пръстените по ръцете им по време на прегръдките, скамейките в парка с нападалите есенни листа и десетки други неща, които тя щедро разпръскваше над тези безкрайни чукари с надеждата, че все някак ще може да одухотвори тяхната пустош. Но чукарите стояха неизменни. Тяхната влажност и голота бе в състояние да погълне за миг не само разпръскваните от Диана щастливи спомени, а може би и цялото щастие, натрупано от редица човешки поколения. Диана никога през живота си не бе виждала такава пустош. Не случайно оттук започваха Прокълнатите планини.
От това полусънно състояние накрая я изтръгна едно движение на рамото му, а след него и предпазливият глас на съпруга й:
— Диана, виж една църква.
Тя приближи прозорчето и погледът й веднага различи кръста над каменната камбанария на църквата. Понеже се издигаше на някакво скалисто възвишение, а пътят минаваше твърде ниско под нея, църквата изглеждаше висока до небето и черният й кръст застрашително стърчеше сред облаците. Тя беше още далеч, но когато приближиха, те видяха камбаната с бледожълтеникави отблясъци, които се разпръскваха е някаква насмешка под угрозата на черния кръст.
— Колко е красиво! — възкликна Диана.
Съпругът й само потвърди с глава. Всъщност мрачният кръст и присмехулната камбана стояха над всичко наоколо и сигурно се виждаха много отдалеч кога заедно, кога поотделно.
— Ето ги и планинските къщи с каменни кули — каза той.
Диана едва откъсна очи от църквата, за да потърси с поглед къщите.
— Къде са? Къде са?
— Ей там, на хълма — посочи той с ръка. — Ето и една по-нататък, на другия баир.
— А, да.
Той изведнъж се оживи и очите му жадно затърсиха на хоризонта.
— Планинци — обади се тя, като посочи с ръка прозорчето пред тях, точно зад гърба на кочияша.
Планинците се задаваха насреща им, но още бяха твърде далеч и не се виждаха ясно.
— Трябва да има някое голямо село наблизо.
Колата приближаваше планинците и Диана почувствува с какво напрежение съпругът й гледаше през изпотеното стъкло на прозорчето.
— С пушки на рамо са — обади се тя.
— Да — отвърна той някак облекчен, без да откъсва поглед от стъклото. Очите му сякаш търсеха да видят още нещо. Планинците вече бяха на около двадесетина крачки от тях.