— Ето — извика той най-сетне, като дръпна силно Диана за рамото. — Ето я черната лента, пришита на десния им ръкав. Виждаш ли я?
— Да, да.
— Ето и още един със знака на обречените. Ето и трети.
От вълнение дишането му бе зачестило.
— Колко ужасно! — промълви тя несъзнателно.
— Какво?
— Исках да кажа колко красиво и колко ужасно едновременно.
— Така е, това е една величава красота, която навява ужас, един ужас, от който лъха красота, както искаш, така го наречи.
Той изведнъж се извърна към нея с някакъв необикновен блясък в очите, сякаш искаше да каже: „И ти не вярваше във всичко това.“ Но всъщност тя никога не бе изразявала подобно съмнение.
Колата задмина планинците и Бесиан се облегна назад. По лицето му пробягна лека усмивка.
— Приближаваме територията на привиденията — каза той сякаш повече на себе си, — там, където законите на смъртта са по-силни от тези на живота.
— По какво се различават хората, които трябва да: извършат кръвно отмъщение, от онези, които са обречени? — попита тя. — Нали черна лента носят и едните, и другите, или не е така?
— Да, черната лента е еднаква. Печатът на смъртта е един и същ както за тези, които ще убият някого, така и за онези, които ги дебне смъртта.
— Какъв ужас!
— Няма друга страна в света, където да срещнеш по пътя човек, който да носи на себе си белега на смъртта като белязаните за сеч в гората дървета.
Диана го погледна нежно. Очите му искряха от някакъв вътрешен огън с онзи блясък, който идеше след едно уморително очакване. Сега за тях вече онези планинци със смешно окъсаните чадъри и чували царевица на гръб сякаш никога не бяха съществували.
— Ето пак планинци — обади се той.
Този път Диана първа видя черната лентичка на ръкава на един от тях.
— Да, вече можем да кажем, че сме навлезли в царството на смъртта — рече Бесиан, без да откъсва поглед от стъклото.
Навън дъждът продължаваше да вали ситен и ката че ли примесен е мъгла.
Диана Ворпси несъзнателно дълбоко въздъхна.
— Да — обади се съпругът й, — навлизаме в царството на смъртта като Одисеи, с тази разлика, че той; се спуска под земята, за да влезе в него, а ние се изкачваме нагоре.
Тя го слушаше, без да откъсва очи от него. Той бе опрял чело на изпотеното прозорче. Отвъд стъклото светът изглеждаше обезформен.
— Сноват из пътищата с тази черна лента на ръкава: сред мъглата като призраци — каза той.
Тя го слушаше занемяла. Колко пъти преди тръгването бяха разговаряли за всичко това, но сега думите му придобиваха сякаш съвсем друг смисъл. Зад тях като на филмова лента, с поясняващ зад кадъра глас, пейзажът ставаше все по-мрачен. Диана искаше да го попита дали ще срещнат и хора да крачат със саван наглава, както й бе разправял някога, но нещо я накара да не му зададе този въпрос. Може би я възпря някакъв наивен страх, че ако заговори за това, ще предизвика съдбата наистина да се появи такъв човек, а тя не желаеше да види подобно нещо.
Колата доста се бе отдалечила и селото не се виждаше вече. Само кръстът на църквата се поклащаше на хоризонта, леко накривен встрани, както кръстовете в гробищата, а небето бе така надвиснало, както се сляга пръста по гробовете.
— Ето и една могила — обади се той, като посочи с ръка край пътя.
Диана се надвеси, за да види по-добре. Това бяха купчина камъни, малко по-светли от обикновените, нахвърляни безразборно един върху друг. На нея й се стори, че ако денят не бе дъждовен, те нямаше да изглеждат толкова тъжни. Сподели това с него, но той се усмихна, като поклати отрицателно глава.
— Могилите винаги навяват тъга — каза той. — Дори колкото по-красива е гледката наоколо, толкова по-печални изглеждат.
— Може би.
— Аз съм виждал най-различни гробове и гробници с какви ли не светци и символи по тях — продължи Бесиан, — но по-величествен гроб от обикновената могила, която нашите планинци издигат, като всеки хвърля камък точно там, където е убит човекът, не е възможно да се намери.
— Да — каза тя. — Но твърде тъжен е видът им.
— Права си, защото тези струпани голи камъни навяват само болка, както и самото им име — могила.
Тя потвърди с глава и отново въздъхна. Бесиан, въодушевен от собствените си думи, продължи. Той й говори за това колко безсмислен е животът и колко реална смъртта според човека от Севера и как го оценяват главно по отношението му към смъртта; за пожеланието, всяващо ужас, което планинците отправят към новороденото: „Да ти е дълъг животът и пушка да те повали“, нещо, което показва, че естествената смърт от болест или старост е срам за човека от планините и накрая — за стремежа и единствената цел на планинеца приживе: да натрупа колкото се може повече чест, която като капитал да му стигне за издигането на паметник след смъртта.