— Чувала съм някои песни за убити — каза тя. — И те са като могилите им.
— Така е. Когато ги слушаш, тежат на душата ти като купчина камъни. Впрочем и песните, и могилите са изградени според едно и също схващане.
Диана Ворпси едва овладя следващата си въздишка. От време на време у нея нахлуваше някаква мъка, която я потискаше. Той почувствува празнотата, която я завладява, и побърза да каже, че всичко това, макар и печално, е същевременно и величествено. Помъчи се да й обясни, че в края на краищата измеренията на смъртта оставят нещо непреходно в живота на хората от Севера и именно това измерение без завършек и без край им помага да се издигнат над дребнавото и пошлото в живота.
— Да можеш да мериш дните на живота си с аршина на смъртта, преди всичко трябва да си способен на подобно нещо — каза той, — не е ли така?
Тя се усмихна, като повдигна рамене.
— Такъв е канонът, особено в онази си част, отнасяща се до смъртта — продължи Бесиан. — Спомняш ли си я?
— Да — отвърна тя, — много добре си я спомням. — Това е една истинска конституция на смъртта — рече той, като изведнъж се извърна към нея. — За канона говорят много и най-различни неща, но въпреки всичко колкото суров и безпощаден да е, в едно съм убеден, че е една от най-внушителните конституции, създадени на земното кълбо, и ние, албанците, трябва да се гордеем с това.
Той изчака, навярно да чуе от нея нещо за или против, но Диана дума не обели, само продължи да го гледа, както и досега, с топлота в очите.
— Да, наистина трябва да се гордеем — продължи той. — Рафш е единственият район в Европа, образец на модерна държава, повтарям, образец на една модерна европейска държава, а не изостанало, примитивно населено място, която е премахнала законите, променила юридическата си структура, отхвърлила полицията, съдилищата, с една дума заменила изцяло познатите държавни органи, унищожила ги е, разбиращ ли ме, някога ги е имала, след това ги е премахнала, заменяйки ги с други, морални закони, и то толкова безусловни, че са принудили чуждите администрации на окупаторите, а по-късно и администрацията на независимата албанска държава, да ги признаят и така да оставят Рафш, тоест почти половината от кралството, извън държавния контрол.
Диана следеше с поглед ту движенията на устните му, ту очите на мъжа си.
— Историята им е невероятно древна — продължи, той. — Тези закони са започнали да се налагат още когато Костандин според легендата се е вдигнал от гроба, за да изпълни дадената беса. Спомняш си за баладата още от училище. Бесата, за която се говори в нея, е един от основните камъни на тази колкото величествена, толкова и всяваща ужас сграда. Защото канонът е не само конституция — продължи той разпалено, — а и един колосален мит, облечен в рухото на конституция. Това е такова световно богатство, пред, което законите на Хамурапи и други подобни след него наподобяват детски играчки. Разбираш ли ме? Ето защо за канона не може да се поставя въпросът добър ли е или не, както питат децата за различните неща. Като всяко величествено нещо, канонът е надхвърлил и доброто, и злото. Той е над него…
Тя почувствува как страните й се зачервяват от неудобство. Преди месец именно тя му бе задала въпроса: „Добър ли е или не канонът?“ Тогава той само се бе усмихнал, без да й отговори, докато сега…
— Не е уместна иронията ти — прекъсна го тя, ката се отдръпна колкото може в другия край на седалката.
— Какво?
Трябваше да минат няколко минути, докато се разберат защо се засегна Диана. Той се разсмя на глас, като й се закле, че не го е казал преднамерено, че дори изобщо не си спомнял за зададения някога от нея въпрос и накрая й поиска хиляди извинения.
Тази незначителна случка сякаш ги оживи. Те се прегърнаха и започнаха да се галят по косите, след което тя отвори чантата си, извади малко огледалце и погледна дали не се е изтрило червилото от устните и. Тези добре познати нему движения породиха за известно време разговори за дома, за познатите им в. Тирана и на нея изведнъж й се стори, че много отдавна са напуснали града. Когато отново заговориха за канона, думите им вече не бяха така тягостни и студени като острието на старинен меч, а много по-естествени. Навярно промяната настъпи и от това, че сега разговаряха предимно за другите точки от канона, които се отнасяха до задълженията в ежедневния живот. Когато в навечерието на годежа им той й подари едно луксозно издание на канона, именно тази част тя бе прехвърлила набързо и повечето от нещата, на които той сега се спираше, тя едва си спомняше.