Диана отвори очи.
— И после? — попита тя. — Какво станало след това?
Бесиан Ворпси горчиво се усмихна:
— Друг овчар, съсед на стопанина на стадото, чул последните думи на жертвата и ги предал на съседа си. Вдигнал се овчарят, който нито познавал, нито видял, нито пък чул някога името на убития, вдигнал се, зарязал стадото, семейството си и всякаква друга работа и тръгнал да отмъсти за непознатия мъж, който се нарекъл негов приятел и потърсил гостоприемството му, и така влязъл в кръговрата на кръвното отмъщение.
— Ужасно! — обади се Диана. — Но това е безсмислие. Това е просто злокобно.
— Наистина е така — отвърна той. — То е и ужасно, и безсмислено, и злокобно — като всеки подвиг.
— Като всеки подвиг? — повтори тя и отново се сви в ъгъла си. Беше й студено. Очите й гледаха втренчено открояващия се между двете планини хоризонт, сякаш търсеха сред застиналата му като сфинкс сивота обяснение на загадъчния подвиг.
— Защото гостът за албанеца е полубог — каза Бесиан Ворпси, като да отговаряше на незададения от нея въпрос.
Диана отново притвори очи, сякаш да не чува думите му в цялата им голота. Съпругът й още повече сниши глас и той пак придоби предишната си приглушеност много по-скоро, отколкото тя очакваше.
— Защото, както веднъж чух — продължи той, — докато много народи са запазили планините за божествата, нашите планинци, като видели, че това са единствените обитаеми за тях места, са били принудени или да изгонят божествата оттам, или да ги приспособят към себе си, така че да могат да живеят заедно. Разбираш ли, Диана? Това е обяснението на този полуреален, полувъображаем свят в Рафш, както в Омирови времена. Иначе не може да се обясни създаването на полубожества като „госта“.
Той замълча за известно време и несъзнателно се заслуша в потропването на колелата по каменистия път.
— Гостът е равен на полубог — продължи след малко — и фактът, че всеки обикновен човек като гост изведнъж може да се издигне до тази висота, не омаловажава, а напротив, още повече подчертава неговата божественост. Фактът, че това зачитане се спечелва ненадейно и случайно, в продължение на една вечер, само с едно почукване на портата, прави тази почит още по-убедителна. В мига, когато най-обикновеният пътник, с цървули и торба на рамо, почуква на портата, влиза в дома и търси твоята защита, той изведнъж се превръща в необикновен, независим и неприкосновен човек, изцяло закрилян от канона. Именно това мигновено превъплъщение е нещо характерно за божествата. Не се ли появяват внезапно и най-неочаквано божествата на древните гърци? Ето така се появява и гостът на портите на албанеца. И като всички божества, той е изпълнен с тайнство и иде направо от царството на съдбата или като злокоба, наречи го както искаш. Неговото почукване е толкова съдбоносно, че цели поколения могат да продължат да живеят или да се затрият от лицето на земята заради него. Ето това е гостът.
— Какъв ужас! — отвърна Диана.
Той се престори, че не я чу и само тъжно се усмихна на това, че тя бе толкова далеч от същността на този разговор.
— Затова потъпкването на дадената на госта беса е най-голямата беда за албанеца — продължи той, — истински край на света.
Тя погледна през прозорчето и й се стори, че трудно може да се намери друго, по-подходящо място на земята от тези планини, за да си представи човек края на света.
— Преди години по тези места се случи нещо, което би учудило всеки, но не и планинеца — каза Бесиан, като сложи ръка на рамото й. На Диана ръката му й се стори тежка като никога досега. — Да, една наистина покъртителна случка.
Но защо не я разкажеш? — питаше се тя, когато забеляза, че мина доста време, а той не продължи. Всъщност и самата тя не знаеше дали й се слуша друга покъртителна история.
— Станало едно убийство — продължи той неочаквано, — и то не в засада, а насред пазара.
Докато говореше, Диана крадешком следеше движенията на устните му. Той разказваше как убийството станало посред бял ден, сред глъчката на пазара и братята на жертвата, които също били там, веднага тръгнали по петите на кръвния враг, тъй като в първите часове след убийство, когато другата страна още не е поискала беса, канонът позволява да се отмъсти начаса. Кръвният враг успял да се избави от преследвачите, но в това време целият род на убития се вдигнал на крак и започнали да го търсят под дърво и камък. Свечерявало се и отмъстителят, който бил от някакво друго село и не познавал този край, изплашен, че ще го открият, почукал на първата порта, която се изпречила напреде му, и поискал беса. Стопанинът на къщата посрещнал госта според обичая и дал своята беса на непознатия.