— И можеш ли да си представиш в чий дом е бил посрещнат като гост? — попита Бесиан, почти докосвайки с уста шията й.
Диана рязко извърна глава. Очите й бяха широко разтворени и гледаха втрещено.
— В дома на онзи, когото току-що е убил.
— Ах! — възкликна Диана. — Така си и помислих. И после? Какво е станало след това?
Бесиан пое дълбоко дъх. Той й разказа как отначало и двете страни не са знаели истината. Отмъстителят разбрал, че в дома, където е приет като гост, току-що се е случило нещастие, но и през ум не му минало, че виновник за това е самият той. От друга страна, стопанинът на къщата, независимо от мъката по изгубения син, посрещнал според обичая госта, след като разбрал, че е убил някого и го преследват, без да допусне, че е убил именно неговия син. И така те стояли край огнището, вечеряли, пили кафе. Трупът на убития бил в другата стая.
Диана понечи да каже нещо, но почувствува, че пак ще повтори думите „невероятно“ и „злокобно“; затова замълча.
— Но късно вечерта, уморени и капнали от преследването, вкъщи се върнали братята на убития — продължи Бесиан — и още с влизането си, като видели госта край огнището, познали кръвния враг на брат си.
Бесиан извърна глава към жена си, за да види какво впечатление са й направили думите му.
— Не се плаши — каза той. — Нищо лошо не се е случило.
— Как?
— Да, нищо. В първия миг, разгневени, братята вдигнали оръжието, но била достатъчна само една дума на бащата и те начаса се укротили. Вярвам, че се досещаш каква е била тази дума.
Тя поклати тъжно глава.
— „Той е гост, не го докосвайте!“ — това били думите на стария.
— И после? — попита Диана. — Какво е станала след това?
— След това те стояли заедно с госта — кръвния им враг, толкова, колкото го изисква обичаят, и съвсем спокойно разговаряли. Постлали му да пренощува и на сутринта го изпратили жив и здрав чак до края на селото.
Диана бе сложила двата си пръста на челото между веждите, сякаш да пропъди някаква мисъл.
— Ето това е гостът.
Бесиан разказа всичко това между две паузи, така както човек поставя нещо на видно място с желанието то да се набие в очи. Той изчака Диана да каже както преди „това е ужасно“ или нещо подобно, но тя не продума, само продължаваше да държи пръстите си на челото, сякаш не можеха да намерят мисълта, която искаше да отстрани.
Отвън долиташе приглушено пръхтенето на конете и сегиз-тогиз подвикванията на кочияша. Наред с това Диана Ворпси чуваше и гласа на мъжа си, който отново бе станал спокоен и плавен.
— Изниква въпросът защо албанецът е създал всичко това? — продължи той.
Бесиан говореше с наклонена към рамото й глава, като че искаше да чуе поне едно нейно мнение или предположение, макар да приказваше толкова бързо, че не й даваше никаква възможност да се намеси. Той продължаваше да задава въпроси (но дали на себе си, на Диана или на някой друг, не можеше да се разбере), продължаваше да пита поради какви причини албанецът е създал закона за госта, поставяйки го над всички други човешки закони, дори и над кръвното отмъщение.
— Отговорът навярно трябва да се търси в демократичния характер на този закон — разсъждаваше гласно той. — Всеки обикновен човек един прекрасен ден или някоя нощ може да се издигне до най-голямата висота, наречена гост. Пътят към това временно изравняване с божествата винаги е открит за всеки. Не е ли така, Диана?
— Да — отвърна тя едва чуто, без да сваля ръка от челото си.
Бесиан така се размърда на седалката, сякаш заедно със стремежа да намери по-удобно място търсеше и подходящите думи, за да изрази мислите си.
— След като жезълът на госта може да се носи от всеки — продължи той — и след като този жезъл за албанеца стои по-високо от жезъла на който и да било владетел, защо да не приемем, че в изпълнения му с опасности и сиромашия живот може да съществува така нареченият гост, било то за двадесет и четири часа, било дори за четири часа, като вид отмора и забрава, като временно примирие, отлагане на злото за по-късно и защо не като едно бягство от ежедневния живот към един въображаем свят.
Той спря за миг и понеже тя почувствува, че трябва да каже нещо, сметна за по-лесно отново да облегне глава на рамото му, отколкото да отговори.