Познатият дъх на косите й обърка за миг реда на мислите му. И както раззеленяването по-добре от каквото и да било дава представа за пролетта или снегът за зимата, така и тези кестеняви коси, натежали на рамото му, изпълниха цялото му същество с доволство. Мисълта, че бе един щастлив човек, бегло проблясна в съзнанието му сред кадифените стени на колата, чийто разкош и тайнственост придаваха известна умора на тази мисъл.
— Уморена ли си, Диана?
— Малко.
Той обгърна с ръка рамото й, като леко я притисна към себе си, вдишвайки приятния мирис на тялото на жената, която току-що се бе омъжила за него и му бе толкова скъпа.
— Още малко и ще пристигнем.
Без да сваля ръка от рамото й, той се наведе към прозорчето и погледна навън.
— Още час, най-много час и половина и ще пристигнем — повтори той.
Отвъд стъклото, потънала в дъждовния мартенски следобед, се виждаше някаква назъбена планина.
— Коя е тази област?
Той погледна навън, но нищо не и отговори, само повдигна рамене. Диана отново си припомни дните преди тръгването им (дни, които сега й се струваха не от този месец март, а от някакъв друг, далечен като звездите), изпълнени с толкова разговори, смях, шеги, опасения и известна завист към „тяхната северна авантюра“, както бе нарекъл пътуването им Адриан Гума, когото срещнаха в пощата, като пращаха телеграма до приятеля, дето щеше да ги посрещне на север. Телеграма до жител на Рафш! — бе възкликнал той. Това е все едно да изпратиш телеграма до птиците или до гръмотевиците. Тогава и тримата се бяха разсмели в един глас, а между шегите Адриан Гума продължи да ги разпитва: „Наистина ли имате адрес? Моля да ме извините, но не мога да повярвам.“
— Още малко и ще пристигнем — каза отново Бесиан, като се наведе към прозорчето. Тя се учудваше откъде бе разбрал, че наближават, когато по пътя нямаше ни табели с надписи, нито крайпътни камъни с обозначени километри. А Бесиан в това време си мислеше, че не случайно бяха повели разговор за гостоприемството и госта точно когато ведно със спускането на здрача все повече приближаваха дома, в който щяха да нощуват.
— Още малко и тази вечер ние ще сложим на главите си короната на госта — каза й той шепнешком, като докосна с ръка дясната й страна. Тя извърна глава към него. Въпреки че дишането й зачести, както в мигове на интимна близост, този път то завърши само с една въздишка.
— Какво ти става?
— Нищо — отвърна тя спокойно. — Малко ме е страх.
— Сериозно? — засмя се той. — Но от какво?
— Не зная.
Той поклати глава повече на себе си, сякаш смехът бе запалена кибритена клечка пред лицето му, която се мъчеше да угаси.
— Помни ми думата, Диана, макар да се намираме в царството на смъртта, бъди уверена, че никога друг път в живота си няма да бъдеш като тази вечер защитена не само от нещастие, а и от най-малката обида. Дори нито едно кралско семейство никога не е имало по-предана стража, готова да се жертвува за него и начаса, и в бъдеще, каквато ще имаме ние тази нощ. Това не ти ли вдъхва сигурност?
— Друго исках да кажа — отвърна Диана, като се размърда на седалката. — Моят страх е съвсем различен, дори и сама не зная как да го нарека. Ти преди малко спомена думите божества, съдба и злокоба. Всичко това е привлекателно, но същевременно и плаши. Аз не желая на никого да причинявам нещастие.
— О! — възкликна той зарадван. — Като всеки владетел, тебе короната едновременно те блазни и плаши. Но това е съвсем естествено, защото в края на краищата всяка корона носи със себе си и блясък, и огорчения.
— Стига, Бесиан — прекъсна го нежно тя. — Не се шегувай.
— Не се шегувам — отвърна той със същата безобидна веселост. — И аз изпитвам същото чувство. Гостът, бесата и кръвното отмъщение са нето като отделни действия от античната трагедия и да участвуваш в нея, ще рече, да си подготвен и за евентуална драма. Въпреки това ние няма от какво да се боим, Диана. На сутринта ще свалим от главите си короните и до следващата вечер ще си починем от тежестта им.
Той почувствува как пръстите й галят шията му и допря глава до косите й. Как ли ще спим там, дали заедно, или поотделно — помисли тя, а него попита:
— Има ли още много път?
Бесиан открехна леко вратичката, за да запита кочияша, за когото почти бяха забравили. Заедно с отговора в колата нахлу и вълна студен въздух.
— Наближаваме — рече Бесиан.
— Б-р-р, колко е студено — отвърна тя.
Навън следобедът, който им се струваше безкраен, вече започваше да преваля. Пръхтенето на конете сега се чуваше по-силно и Диана си представи пяната, която излиза от устата им, докато теглят колата към непознатия дом, където те щяха да отседнат.