Още не беше се здрачило съвсем, когато колата спря и те слязоха. След продължителното трополене по каменистия път сега всичко наоколо им се струваше глухо като мъртвило. Кочияшът им посочи една от каменните къщи, които се издигаха отвъд пътя, но краката им бяха изтръпнали и те се чудеха как ще стигнат дотам.
Повъртяха се известно време край колата, качваха се, слизаха, като вземаха ту пътните си чанти, ту куфарите, докато накрая необикновеното шествие се запъти към къщата — двамата напред, хванати под ръка, следвани от кочияша, натоварен с кожените куфари.
Когато приближиха дома, Бесиан пусна жена си и с несигурни крачки взе да обикаля около каменната сграда. Високата тясна порта бе затворена, прозорците тъмнееха и на нея внезапно й мина през ум: „Дали са получили телеграмата ни?“
В това време Бесиан бе приближил каменния дом и с вдигната глава се канеше да извика според обичая: „Приемаш ли гости, стопанино?“ При други обстоятелства Диана сигурно би се разсмяла на глас, ако видеше така мъжа си, в ролята на планинец-гост, но сега нещо я възпираше. Може би сянката на къщата (камъкът хвърля тежка сянка — казваха старите) я потискаше.
Бесиан Ворпси повторно вдигна глава и изведнъж тялото му й се стори дребно и беззащитно край този студен хилядолетен каменен зид, под който той отново се готвеше да повика стопанина.
Отдавна бе минало полунощ, но Диана не можеше да заспи. Непрекъснато се въртеше под двата вълнени китеника и ту й се струваше, че й е топло, ту чувствуваше студ. Бяха й постлали направо на дъсчения под в стаята при невестите и девойките на горния кат. Бесиан спеше в стаята за гости. Едва ли и него ще го хване сън — помисли си тя.
През дюшемето под тях се чуваше преживянето на добитък. Отначало Диана се ужаси от този шум, но една от невестите до нея й прошепна да не се плаши, защото това бил волът Казил. От уроците по зоология тя си спомни, че кравите и воловете преживят така погълнатата през деня храна и се успокои. Но това не й помогна да заспи.
В съзнанието й се преплитаха всевъзможни откъслечни думи и фрази, чути отдавна или само преди няколко часа. По едно време й се стори, че именно тези объркани мисли са причина за безсънието й и се помъчи някак да ги подреди. Но това се оказа почти невъзможно. Едва успяваше да свърже едните, а в това време другите още повече се заплитаха. За известно време се помъчи да се съсредоточи върху сватбеното им пътешествие, така както го бе начертал Бесиан преди заминаването. Започна да пресмята дните, които щяха да прекарат в планините, различните домове, където ще отседнат, някъде при съвсем непознати хора, като например в крепостта Ороши, в която щяха да пристигнат утре и да бъдат посрещнати от загадъчния владетел на Северен Рафш. Диана се мъчеше да си представи как ще изглежда всичко това, но точно тогава мислите й отново се объркваха. Тя притисна с ръце слепоочията си, сякаш да спре ускореното им пулсиране, което според нея бе свързано с изострянето на мислите й, но след малко й се стори, че това притискане още повече ги обърква. Свали ръце и даде воля на мислите си. Но това се оказа непоносимо. Все пак трябва да мисля нещо последователно — си каза тя. Започна да си припомня онова, което преди няколко часа бяха разговаряли в стаята за гости. Ще преповторя всичко — помисли си, — както преживя волът долу под нас в обора. На Бесиан сигурно ще му хареса това сравнение. Той се държа твърде сърдечно с хората горе в стаята за гости. Обясни й някои неща, като предварително поиска съгласието на стопанина, защото в стаята на гостите или стаята на мъжете, както още я наричаха, не се разрешаваше шушука не или шепнене на ухо. В тази стая — обясни й Бесиан — се говорят само „мъжки приказки“, не се разрешава да се дрънкат врели-некипели, разни клюки или казано-речено, както и недомлъвки. Всеки разговор завършва с думите „добре го каза“ или „златна ти уста“. Ето, запомни това, което се говори — обърнал се бе към нея Бесиан. И тя внимателно следеше разговора, като се убеждаваше, че наистина бе така, както й бе разказал. След като домът на албанеца е една в истинския смисъл на думата крепост — обясняваше той — и след като вътрешното устройство на семейството според канона напомня структурата на малка държава, естествено е и разговорът на албанеца да бъде в етатизиран стил. След това по време на вечерята Бесиан отново се спря на любимата си тема за госта и гостоприемството, като й обясни, че понятието „гост“ като всяко рядко явление, наред със своите привилегии, има и своите абсурдни страни. Тази вечер ние тук сме всесилни като божествата — й бе казал той, — можем да направим каквото пожелаем, дори можем и да убием някого и за всяко наше безумие вината се поема от стопанина на дома, защото той ни е дал хляб (само да не оскверниш хляба — казва канонът), но въпреки това и за нас като божества има граници. И знаеш ли какви са те? На нас, които можем да извършим всичко, дори и убийство, не ни се разрешават две неща: първо, да оберем със залък чинията, в която сме яли, и второ, да пипаме огнището. Диана едва се сдържа да не се изсмее. Но това е смешно — бе отвърнала, — дори повече от смешно. Може да е така — бе казал мъжът и, — но въпреки това е истина. Ако аз тази вечер направя едно от тези две неща, стопанинът на къщата веднага ще стане, ще се приближи до прозореца и със страхотен вик ще извести селото, че трапезата му е осквернена от госта. От този миг гостът се превръща в смъртен враг. Но защо — попита Диана, — защо е така? Бесиан повдигаше рамене. Не зная, просто не зная как да ти го обясня. Може би това произтича от диалектиката на нещата, затова и у тези величествени божества са добавени и: някои недостатъци, не с цел да бъдат принизени, а навярно за да ги направят по-реални. Така говореше Бесиан, а тя поглеждаше крадешком наоколо и на няколко пъти понечи да му каже: „След като хората се отъждествяват с величествените божества, не може ли да има поне малко повече чистота? В края на краищата първото условие една жена да се сравни с горска самодива е да има къде да се окъпе, не е ли така?“ Но Диана не каза нищо от онова, което си мислеше, не защото се страхуваше, а от съжаление към него — да не спре полета на въображението му. Всъщност рядко се случваше да й мине нещо през ум и тя да не го сподели с мъжа си. Диана споделяше всичко, което мислеше, и той го знаеше, затова и никога не се обиждаше, ако тя, без да иска, с нещо го засегнеше, тъй като това бе данъкът, който плащаше за нейната искреност.